Февруари

Така

във бялото

е сетен

зимен

ден –

смъртта е земна.

Пробиват пръстите

частици сняг:

така във черното

от оскверняване

създаваме

наново

времето –

безименно.

Плач

по нюансите - 

на кръгове,

на кръгове.

За да се

свием в

побелелия ден.

Сбогуване

Любовта

търси

своето сбогом –

безизразно,

прегърбена

в живота.

,,Смисълът е непостижим’’ :

цитирам го

уместно,

за сбогуване.

Стихът

открива

 аурата на

вечността –

кафява е

във тишината си.

Стихът постига

смисъла на любовта –

докосва я за кратко,

на сбогуване.

Завършек

Престорена слабост

завършва пътя :

плахо

и леко

стъпват очите ми.

Неизразим е

шумът на сърцето:

полюшва

тръстики

 между вятъра.

Хармония –

прозрачна

и нежна

завършва погледа

в

твоя посока.

Понеделник

Обяви са –

в един следобед.

Студено е –

от времето.

Случайно е

или нарочно –

догарят май по

някой спомен.

Извадени -

не са поезия;

обяви са и

са към мене .

Безумни са,

но не намират

обратен вход

пред всяко връщане.

Неповторими поводи

се раждат следобедно..

Болезнено,

забравйки

завивам се във

равнодушие…..

Признание

Понякога

засягам лампата –

запалвам я

и гледам в себе си –

във светлото е

уж завръщане;

е уж навремето

и пак съм легнала –

малко усмихнато.

Натам те връщам –

за мен си някак

безмълвен с времето –

без устни с хората –

без допир с глината.

Стоя така

както във снимката;

както си мислиш

нелепо, тягостно.

Печатно времето,

както и лампите

така запалено

гледа в душата ми.

Лежа усмихнато,

назад по спомени,

но пак е същото:

допълваш снимките

и виждаш вечното.

Вместо предговор

Запалвам в мислите

далечно ехо.

Свири отнякъде

клише на вятър;

донася пепел

и правя черно лицето си.

Ще ме познаеш –

такава тъмна

такава чужда.

Знаеш какво е -

молитви по листове

чакат да дойдеш

и да видиш себе си.

Така прикрита търся познание

видях ти къщата-

обратно в сънища.

Сега я няма,

но чувам звуците-

онези нотните

по твоите листове.

Докосвам те и виждам себе си –

назаем си,

за малко вглеждане.

Тук следва пускане –

нормално ,преходно.

Сега е тръгване

на теб и ехото.

Казвам молитвите

и ти подарявам пръстите.

Натискаш все по-уверено копчето -

играеш си някак по детски.

Асансьори правиш във мене -

качват и слизат етажите,

но не спират за пътници.

Често засядат пред зидове.

Знаеш защо –

 треперят ти пръстите

и не уцелваш посоката.

Обръщаш дървета от падащи клони -

правиш бури в главата ми.

Отварям вратата –

излизам оттам

заседнала в мисли;

усмихвам се

и спирам ръцете ти с моите.

Перца

Духовете по пътя

си имат резервни ключове.

Опити за отваряне на храмове

в хълмове.

Не знаех за тях,

но водех на каишка времето.

Съблякох си дрехите долу

в реката -

някак пречистена

стигнах до

пътя.

Проверка на компасите

правят ръцете ми,а

краката се движат към храма.

Стрелките са в тебе -

знаеш посоката,

а политаш и падаш отгоре.

Погалвам крилата ти,

открадвам перцата за спомен

в косата ми.

Бягам обратно…

Никакви хълмове;

никакви храмове -

всичко е падане с перо

назаем.

Битие

Битието е двойнствено –

обещавам да преброя

пипалата му

заради теб.

А след това

ще се саморазруша –

за да не ме

погледнеш

битийно,

временно.

Зная, че Бог е метафора –

имената са различни

в еднаква действителност.

Благодаря ти

заради абстрактното

назоваване.

Усещане

Паметта е

бременна с време.

Въпросът ,, защо’’

се ражда от локва –

плитка

и кална.

И все пак

пътищата нямат завои:

наздравица на

забравен език.

Споделям го с теб –

разкажи ми

какво е отвъд.

Извод

Вечер на тъмното,

на сянката

люлея се ,

сама

на струната:

една е –

във ситното на спомена

за тебе.

Това е :

дълбоко,

далече,

без въздуха на

мен и теб.

Животът е умора –

спъната,

парцалена

и сива.

Закача се по мен

раздира моите спомени .

Така е:

голяма част

от времето,

от въздуха

е загуба –

вечер на люлката

по теб,

по някой спомен.

Радост

Сълзите са от стъпки –

редуват се в очите,

разтворени по пясъка.

,,Във вечността има покой’’ –

зная го,

спомних си.

Всеки от  нас е по

малко пророк –

затова и отключвам дъгите –

под стрехите

и под старите навеси

се нанизват моите очи:

там сълзите

играят във блясъка

на цвета

от небето

над нас.

Хаос

Хаосът е плодороден

отхапва зашеметено природата-

на части,

на части.

Не държи листа,

а и няма ръце.

И те хващам за малко на ъгъла:

аз съм с гръб към живота въобще.

Времето е провал за сезоните-

разпилените погледи се обличат пред нас.

На части,

на части -

през погрешните опити в хаоса,

някак падаме заедно отзад.

Изтритите граници плачат-

не разбирам от линии под ред.

И те хващам за малко зад хаоса,

за да видиш какво е при мен.

Предел

Края на времето-
там стоиш и махаш към мен
с ръката си-
за последно.
Съзирам черни криле…
На края на времето
ми посочваш
отделни сълзи.
Не ги събирам:
имам капки в душата си.
Става написано,
малко претрупано
с моите тъги.
Всяка нощ аз сънувам за тебе
пределите,
от които помахваш към мен.
Ти си сам
със последното вдишване
и забиваш във мен
своите черни криле.

От гърба
на огледалото
падат
думи със плач.
Случайни са,
в изтрито време.
Разплаквам се –
наново,
гърбом.
Многолико се
надяват
фразите
на безмълвен
солфеж.

Душевен полет

Задъхвам себе си-

на малки капчици

ръмят ръцете ми.

Безкрайно бягане след всяко раждане.

Начален тласък на тъжни истини.

На финалите е само равенство-

ненужно някак си след всичко станало.

Опъвам метъра и

вадя очите си-

плачът е временен,

но не и времето.

Саскии във пламъци-

цветя са може би

или пък корени.

Разбивам камъни

и казвам истини-

не са претенции

не са наследствени.

Отпускам въздуха

на ситни точици

на малки капчици

и лягам тихо-

през шум на пликчета

през равно дишане.

Отварям устните и издишвам

душата си.

Птиците

Ръми...
Под някакъв навес съм.
Скрита съм

чадърът е в ръката ми.
А над него птиците -

от картичките и от стиховете.
Виждам ги,чадърът прозрачен е.
Имам ги-

през годините,
от част от себе си.
Искам крилата им-

на заем може би-
поне веднъж да бъда истинска..
Не зная полета,

но имам дните си.
Не искам птиците-

искам очите им.
В нощта на срещата ще виждат смисъла,
невярващи на всичко станало...

Есента

Есента е винаги поетична.

А може да е и поетеса:

окапва в почит към кръговрата;

окапва от мъка за хората.

Убийствено и есенно,

извън поезията по листове

са думите -

откъсват се по малко,

грамово.

Погалват мигове

от речници.

Раздадох ги -

във шумни стаи;

оставих тях

и онемявах.

Сега ги виждам странично,

есенно –

убийствено,

самотни, тромави :

не са във кръговратите на времето,

не са заслужили сезона.

Есента не е поезия –

отронен годеж на времето:

увехнала,

раздадена

без думите и без листата си.

Пастелна обич

Обичта е копринено дете –

или е рисувана с боички –

цветни и светли.

Понякога,

в сезоните на времето

и вятъра докосвам цветовете й.

Изтръпнало,

безпомощно,

невинно

се стичат копринени дъги.

Обичта притихва –

уплашена и нежна

пастелно,

размазана

безцветна

се разпилява

в есента.

Споделено

Беше неизменно вчера –

измисляхме дни на живота си –

кръщелници

със забрадки.

Показах ти

бели страници,

бели пустини –

завършек на погледа

с цвят.

Листове,

писане,

метафори –

шепотът е

външен израз на

вътрешна болка.

Прегръщам теб  с крило

от дървен ангел –

тъга е.

Вървя по неизминати пътища –

безцветни,

без стъпки

от живите дни..

Сега си измислям

нови глаголи

за да се спусна

по – бързо към теб.

Преразпределение на новелите

 

  Живеем в свят по – относителен и от този на Айнщайн :хора, отношения , възгледи (политически, религиозни). Обобщаваме или по- точно улесняваме – човешки. Писането е опит на ръката в човешкото, разделяне на относителното в многосъзнателност. Изобщо, както знаем, трудна е задачата на ръката върху белите пространства.

  Българската постмодерна литература също се разпилява във ветровете на относителността, която вместо да надскочи пределите на времето и условностите на материалното, се опира с тежест върху собствените си граници, а дори и ограниченост.

  Скептичен читател съм – съвсем неотносително отчитам онази магическа лудост на духа, която уви не заиграва често съзнанието ми; не докосва нишки и не заплита възприемателски мрежи.

  Не зная дали е уместен изразът ,,нова книга’’. Книгата никога не е нова; тя е преповторимост на въплъщения. Неуместно, новата книга на писателя Богдан Русев носи заглавието ,,Три новели’’. Новелата е вестител, разгласяващ  интригуващи, често поучителни истории. Тя обитава литературното психологическо пространство между разказа и романа, в, убедена съм, един постоянен незавършващ опит на раздробяване в различни възприемателски интенции. Новелата на Богдан Русев позиционира горепосочения жанр, разширявайки го тройно (,,Три новели’’). Така авторът предоставя на читателското внимание един нов, уголемен жанрово текст,  очакващ ответната възприемателска изява, която да дегустира продуктът на ръката, да оцени писателският дух.

  Отделните три текста не са свързани един с друг, въпреки неотменната им цялостност на структурно оформяне на книгата.

  Заглавието на първата новела е провокативно ,,Туристът +’’. Драмата на самотния човек, обитаващ границите на постмодерното време на XXI век е на път да бъде разрешена .  Дори безименен и безбагажен, туристът си има притурка ,,+’’, която рязко го разграничава от предхождащия го сломен образ двойник с наведена глава. Плюсът е бонус: индивидът става турист на хипотезите, пътник на случайното.  Читателят засрамено се пита къде е скрита и неговата ,,добавка’’. Има ли я някъде навътре в модерната му душа – ей така за улеснение на самотата (на загубата на себе си) в този ад на времето? Стига с въпросите, да продължим новелистично. Туристът на Богдан Русев страда от незабравимо минало, което банално го преследва през условните етапи на живеенето, възпрепятствайки идеята за пътуващия ,,напред’’ турист. Тук пътят е заден, но отново разпознава клишетата на времето.

  Езикът на текста  е разкрепостен, на места разчупен; вероятно постмодерен, а може би автентично авторов, което от своя страна улеснява окото и го подтиква към по – дълбоко взиране. Писателят е своеобразен зрител в наративното случване на текста.  Героите  на новелата не са  антропонимно обусловени; те съдържат нарицателни имена (Туристът, Момчето, Приятелката), които някак стоят в света на сенките, на ъгъла, в невъзможност за диалог. Ето защо диалог в текста липсва. Хронологично описание на един житейски път обаче има: проблематично детство, изпълнено с фобии и страх от неизвестното, както и първи несполуки на юношата с любовните трепети,  формират травматичната психика на Мъжът, застанал на трите прага на самоубийството без очакван успех на пожеланията си. Авторът залага на ретроспективния подход, застъпен чрез преливане на две сюжетоизграждащи композиционни линии.

 Вместо да застане пред четвърти опит за финал на живота, Туристът мъж започва работа в помощ на  подобни душевно разстроени хора : така да се каже ,, предубийствен улеснител’’.   Актът на отнемане на живота ,,по желание’’ е акт на самотата. Звучи някак естествено и лесно, но уви – не винаги първият опит е успешен. Дори и вторият. В първата новела на Богдан Русев ,,Туристът  +’’,  авторът задава един

различен помощен вариант за завърьшек на житейския път – самоубийството като  предварително заплатена услуга, която слага край на шизофренните настроения от самотата, на граничните състояния на духа от тъжни спомени в миналото и клаустрофобията на сегашното.

  Новелата е и провокация към ,, социалния’’ тип човек; задължение към един очакван отговор на личността към самата себе си.

  Антиутопичното заглавие на втората новела ,,1800’’ предполага известна тъга на погледа, който страда от видяната реалност; предполага също и копнеж по нещо друго, по една друга София, както споменава Богдан Русев в оптичното представяне на две Софии с различни ударения, движещи се обаче в успоредни коридори без възможност за ,,среща’’. Както в първата, така и във втората новела, среща на ,,модата’’ има – парти хора, дивани фетиши, редактори, автори,актриси, професори, секс и посредствена действителност се опитват да избягат във въобразен свят на промяната, преливайки  се от реалност в съновидение. Текстът също подражава на ритъма си в стремеж към повторно вписване със себе си: нещо като текст върху текст; наслагване на думи и думи...Фантастичното стои на ъгъла на думите и оттам ни помахват самодиви и дори самураи. Ироничен е авторът, на моменти дори саркастичен: така е, в такава действителност сме вписани и трябва да я споделим някак по листовете, за да опитаме друга форма на самоубийство – по- бавна и по-мъчна.

  Новелата под номер(,,1800’’) е също и текст пъзел: можем да си играем по различен начин; можем да не го сглобим и да се разсърдим по детски без да кажем дали фондация ,,Тик’’ ни допада. Но пък бранд философията за носталгията по соца се оказва забавна в директността си без метафори. В стила на отбелязването, нека споменем, че дори и под ,,отминал ‘’ номер, текстът е футуристичен; действието се ,,случва’’ през

годината 2012. Финалът е с точка – насилствен, но с желание за край: все пак е Новела.

  Хронологично, читателското око достига до новела номер три (все пак са три новели). Тя е с ,,необикновена’’ история (,, Необикновената история на Нейдън Романоф’’), но читателят все пак неведнъж е извърршвал този ритуал на взиране в букви и някак  съзнанието му не помръдва зарадвано от провокация на заглавие. Но все пак чете. Ако има жанр в жанр, то текстът може да се яви като особен вид,а може и подвид на  фентъзи футуристична новела, наслагваща минало и бъдеще в ,,сегато’’ на  пошлото и разочароващото ни  очевидно общество. ,,Измислени’’ имена, измислени хора скитат по страниците на текста и се разхождат след това в действителността. За да ги видим и да се усмихнем накриво, разбирайки, че са фалшиви. Или да споделим, че са образи на успешни хамелеони на времето, било то и футуристично.

  Книгата – новела на Богдан Русев (а може и Новелата книга) е с успешно изпълнена функция на текст : измислен, споделен, напечатан и публикуван. И прочетен. Би било неточно ако не отбележа и личната ми неубеденост в бъдещата провокация на текста към читателския интерес.

Копирно

Времето само

повтаря себе си :

срича се

и наизустява реплики –

 безпублично,

сковано.

Стопяващ огън

гледа във очите ми –

прозява се

и се завива.

Времето е стъклено,

чупливо –

ароматът е познат,

нетраен.

Заспали погледи,

загледани в съня си

си пожелават

смяна на това

копирно бреме.

Антарктида

  Да  разсъждаваш върху на пръв  поглед разбираемото е ненужно, понякога дори глупаво. На втори поглед обаче, ти става ясно,че да пишеш за Боян Биолчев , си остава единствено опит. Опит в писането,опит в осмислянето на привидно ясното, опит в световете. ,,Континенталната’’ биография на автора, както сам я определя би била ненужно допълнение към бъдещия текст поради нейната яснота за любопитния ценител на словесната култура. Езикът на Боян Биолчев е лесен, достъпен и закачлив. Усещанията на читателя ,,искат’’  да възприемат свободата на писателя,с частици от които той неминуемо желае да обдари всеки, докоснал се до споделяното от него.Очакваната читателска усмивка не закъснява,предоставена наготово от автора още от първата страница на книгата за Антарктида. За  доброто ни настроение се грижи той през времевото случване на наратива. Дали романът е плод на писателското въображение или реалити събирани спомени през изминалите десет години от последния му престой на Ледения континет, може да каже единствено  пишещият. А може и да не желае. Защото няма нужда: у него въображаемото се докосва до реалния живот и преживяванията му, размествайки по един необичаен, хумористичен,а на моменти  дори и назидателно – критичен подход вече  наложени модели на писане. Боян Биолчев налага други- свои си, неподражаеми. Книгата ,,Антарктида-окото на космоса’’  припознава усмихнато своя създател като човек,играещ с реалност и въображение  с естествена лекота. Реалността е условна необходимост за жанровото определене на книгата като реалити роман. В изкуството, този жанр изисква всяка  глава от дадено литературно произведение да бъде създадена от отделен автор. За щастие ,в света ,който  Боян Биолчев създава, подобни клишета в рамки липсват. Отказано им е място в мислите и в редовете. Книгата ,,Антарктида-окото  на космоса’’ е реалити роман, който ,,съшива’’  в успоредни светове минало и настояще, запазвайки достоверността на персонажите, които не само оживяват потвторно в книгата през погледа на автора, но и обитават пределите на сегашното като негови приятели.
  Романът на Боян Биолчев  припознава документалната основа на реална експедиция до Антарктида, участник в която е самият автор. Героите са живи хора, негови приятели и активни  участници в наративното случване на книгата. Тук е мястото да отбележим, че в нея не се поставя конкретен персонаж в центъра на сюжетовото   развитие. Авторът предоставя на всеки поотделно възможността да се осъществи като център на дадена глава или отделно комично случване. Тоест ако  приемем съществуването на въображаем център, то той неминуемо се измества през отделните герои, формирайки представата ни за една постоянна подвижност на текста, един непрекъсващ ритъм в наративното движение.
  Структурно романът е разделен на петнадесет отделни глави. Можем да приемем тази граница като условна, защото читателят възприема книгата като фикционален разказ, представящ  в различни,,сглобяеми’’ части отделни случки, преживявания и емоции, пресътворени както през паметта от изминалия времеви период от десет години, така и през погледа на писателя Боян Биолчев.
  Текстът не е рамкиран в затвореното пространство на авторовото въображение. Светът на наратива е умишлено отключен за читателя, предоставяйки личните наблюдения и на места неспестените, но съвсем уместни изобличителни изводи за българина, обитател на  собствената си душевна граница ,в постоянните си неуспешни стремежи да я напусне. Според Боян Биолчев  единственият начин да разебреш личната си цел  е да тръгнеш на път. Пътят не се съобразява с граници; той ги обезличава. Вероятно  затова Антарктида не е място за кофти хора според думите на писателя. Преминаващият пространства  е всъщност премахващият границите на мисълта и именно такива са обитателите на Ледения континент, а впоследствие и реалити героите на романа ,,Антарктида- окото на космоса’’.

  Романът ,,Антарктида – окото на космоса’’  надгражда авторовите преживявания  на Ледения континент в някакъв особен вид,, реалити  притча’’ за живеенето въобще; за възможността да погледнем живота от друг, по – усмихнат ъгъл. В тази връзка можем да възприемем книгата на Боян Биолчев като книга съвет към широк кръг  читателска аудитория,  която без да налага в  крайности своите идеи се опитва да провокира индивидуалния възприемателски светоглед. И успява. Посланието се прелива през отделните ,,истории’’, разказани увлекателно и комично, ,,явявайки’’ като финал  една предполагам цялостна философия за живеене. ,,По пътя’’, всеки човек пренася не само своите граници, но и личния си свят. Тоест, ние, преносителите на светове, сме длъжни отговорно да предлагаме частици опит и познание. Само по този начин ще се приближим до вселенския смисъл, до второто космическо око.

 От друга страна, текстът за Антарктида вглежда отделните глави като през огледало за обратно виждане: от една страна, споменът губи смисловата си натовареност от миналото, преобразявайки героите от обитатели на художествена измислица в отминал времеви отрязък,  в  живи хора  тук и сега, и от друга-обратното виждане е своеобразна метафора,  препращаща към началото, което винаги е космическо. Не случайно авторът е поставил подобно заглавие на книгата си. Окото на писателя  вижда, помни и препредава преживявания, пречупвайки ги не само през огледалата на личното си въобржаение, но и разбира се през читателското око. Именно възприятието през  различни очи създава усещането за непрекъснатост в пространството и неограниченост на времето. Само тогава  разтегливостта става  синоним  на безкрайност, видяна от Космическото око на Антарктида.

   Книгата на Боян Биолчев  е също и роман за търсенето . Човечеството непрестанно прави опити в пътя, за да открие фрагменти смисъл за живота и живеенето.   Опитът на писателя е с успешен завършек , без публично да заявява своето ,,откритие’’.  На Антарктида, радостта от взаимната споделеност на преживяванията е почти нестихваща. Романът,дори и художествено въобразен и пречупен през писателската идея,  успява да улови ,,реалити’’ моменти на един щастливо изживян времеви период. 

Изповед

Вървя на празници

спокойно някак си:

безшумно дишане,

не стряскам пътници.

Не удрям главата си

във витринени продажби -

не искам счупени -

стъкла асфалтови.

Докосвам улици

не дишам празнично -

припомням мен си назад

в чертичките.

Седя на ъгъла

протягам ръцете си..

Зная историите на обърнати длани-

не чакат вярата

не искат хората.

Аз гледах времето

и чаках празници;

Обръщах дланите и правех кръстове.

Няма насъщности

няма и същности.

Навярно преходно

е всичко казано -

назад във времето 

не съм припомнена,

не съм и себе си във чужди погледи.

Изпускам кълбото-

разплитам думите

и връщам тебе-

усмихвам се и губя спомена.

Така на празници

въвря замислено,

обръщам времето и

ти разказвам дните си..

Вместо думи

И в крайна сметка всичко се забравя:

животът сам се пренаписва

скрит в сянката на някой гръб.

Слепци –

сълзите стъжрат по лицето ми;

очите са невидими за спомен.

И нещо все не съм разбрала

или не отброявам правилно.

Затрупани са вече тези пътища -

думите не са във редовете –

и пак се притесняват да ти кажат

вероятно написаното в стихове.

Размисли

Наследствените в мен поети

крещят по мене

неуместни  спомени.

Миришат на зима;

обират листата от

селските ниви,

на които не бях поканена.

Животът е обида –

в постоянно раждане

не търси смисъла

усмихва се –

понякога.

Разтваряне със светване –

стържат болезнено,

обират вятъра.

Студът полепва

или смолата

си прави шапки

преди смъртта си.

Наследствено –

не зная сигурно

какво се крие

зад всеки разсмисъл.

зад всеки паметник

Има припомняне –

ръката е проблясване

вероятнпо временно.

Първият изгрев

Къде отиваш?-

рисувам те във всяко

цвете по тапетите,

за да те гледам от дистанция.

Не променям картините-

дори накриво усещам мириси

и правя образи.

Прераждам сутрини и

знам коя съм-

първият изгрев в очите ти.

Рисувам го между цветята-

продавачка на дъги съм.

Всяко откъсване променя стената-

оставя ми тъмно и засъхнала кал.

Стая без врати–

за да влезеш направо.

Не гледай в тапетите

не разбирай за теб и цветята-

премини през дъгата на дните ми

и сам избери на кого да приличаш.

Литературно

Литературно

съм аз –

разпадам се от вятъра,

но съм съшивана във пепел.

Поливам те във минало,

разплаквам всяка дума.

Дъхът се рони –

загасва огъня,

разчиства думите.

И става сухо –

прекалено,

досадно,

пясъчно.

Угаснали,

сълзливи  мисли

на тласъци

на тласъци

топят в устата ми….

Студено е

във откъси,

във дни на крясъци

съшивани във пепел.

Хипотеза

Животът май

ухажва гарвани.

Промъква се

междусезонно

през тухлите

и през пролуките.

Животът май

се притеснява

от хипотези и условности.

С чадърите разбутвам

гарвани :

разхождат се

по стъпките,

по плочките.

С чадърите ухажвам

времето:

затварям го

и се развеждам.