Творческо лято

Изкуството обича лято:

така си сгрява ставите

и тръгва –

със лапи котешки

без минало и  носни кърпички,

изляга се в пръстта:

озеленена е!

Самотата плисва;

денят опъва старата си струна,

за да потегли звук от времето.

Прислужване –

почасово –

 рисува склуптори:

възможно е –

от камък!

Вселената е уморена

от припеви:

вдовица е без бъдеще!

...

Във стаите –

разхвърлените

помисли се блъскат:

написват преписа по нова степен.

Характерите са писатели –

почти без ден,

без сутрини.

Какво ли е да няма мигли,

да няма вътре? –

зададено е канонично,

плахо.

Нощта си вдига ципа

и прохърква: нощта е за това –

да се облича в дните.

Оголена,

без ципове за устни

се нарежда –

 с последната си степен:

тишината.

Равенство

Местата,

по които преминават  хората  –

за кратко по хотелски, ваканционно

са свели своя поглед  –

уж невинно.

Прибирам се –

сега към себе си,

към сянката;

без имена  останаха посоките

когато вадят мозъка на времето.

Ръцете ми опъват световете

да гледат по- навреме за живота ни,

да знаят, че дори и в гробници,

отатък пак се чува ехото –

разливам виното,

поливам ги –

местата, които начертават граници.

Очите се изправят,

отупват прах от миглите си,

цветните;

сега са стигнали дома си,

сега са изравнили световете.

Мемоар

Всяка мисъл  има лична трагедия:

мемоарна.

Забравата забрави паметта си;

направи пантеон на времето:

едва тогава цъфтят божурите,

разлистват  в страници

части от мозъка.

Взимам по малко от цветовете:

свличат сезонно поклон на дните.

Почест и слава лаят наоколо –

трагедията е посестрима,

но не знаят: посмъртна!

Човекът, дори и във промисъл

лази безпаметно,

но чака мемоари!

Вторник

Скуката е предопределена,

повсеместна,

почти божествена.

Досещат се –

от деца,

от яслите,

че животът е в ниското,

в люлката –

безпрофилен,

изгърбен

безнадежден.

Боговете си имат хоби:

забременяха:

от скука.

Романтично

Пепелта си спомня

за изкуство,

скитащо

на пръсти по таваните.

Всяка мисъл,

слизаща по бреговете

изкупва живота:

на смени.

И във приливите,

във косите им

се събират

обновени вселени.

Отвъд

Идеята за праха не е моя.

А на човека.

За да се завърне като призрак.

Любовта е тежка

когато спира живота на прага:

и той се стаява,

стопява сам себе си.

Сянката се завръща –

недокосната и лека.

Прахът на живота липсва.

Родословно дърво

Страхът е пезполов

когато дърпа косите

на мъжете.

И оплешивяват –

душите им.

Мъдрост и разум

изкопават за внуците си –

в дълбокото.

За да не полудеят.

Жените са на сватба:

да има цветя за засаждане.

Прехапвам си устните

и превеждам живота

отново.