Релеф

Преживях срам –и виках доброто: не с ,,ела’’ и с ,,моля те’’,

а с дъното на погледа – (очно дъно не звучи поетично).

Една сълза капна по сърцето ми, след нея още няколко

го намокриха,за да не тупти с обичаен ритъм: така е вече друго;

ще се закрепи на края, ще увисне и ще падне. Къде?-

не е в дъното както се пише. И аз не зная къде..

Дано разтегливото око на времето го поеме в себе си....

Пишещо-разбиращи

Отново и отново –това за обяснение,

за предварително прочитане,

за памет без да има спомени.

Спирка с некролози –документална, пълна и двуцветна.

Информативна.

Глупава!

И всички пишещи или пишещо-  надвикващи,

не е ли време да почакате да дойде –

ще имате компания, ще разбирате.

И ще напишете мемоари!

Тогава без да имам спомени и без да съм прочела,

ще отлепя сама лицата, които гледат през своята памет!  

Пазители

Небето увисва над земята;

онези под  нея не го виждат

колко е дълбоко.

А днес е ниско сякаш някакви пръсти

са го пуснали. Пуснали ли са го?

Мълчат. С чуждата тишина под земята.

Една птица приплясква,

аз,

две кучета (с мен)

и малко катерици. Ние придържаме

малкото увиснало небе

да не би да замълчи и то с непозната тишина.

Родина

Родината ни пише нова библия,

диктуват й разбира се, за да не обърква думите

в годишните отчетни листове

напролет все така зелени.

България  падна от  върха си:

прекрасно виждам  днес  смъртта й –

погребана под много влажни погледи

и под  сменени принципи.

Вероятно пиша за пръстта и мравките,

за мястото където хора няма;

поезията оставя  примеси от вяра

и от внезапно  млъкване.

Така го могат само мъртвите,

които вече не са себе си. Напролет с новите кокичета

чертаят бялото в душите ни.

Навярно всеки прави изби в сърцето си: все още българско.

Родината е яма за мечтите, е някак тъмна липса във ума ни:

в България видовете все се бъркат

подгонени от нови демони.