Лора Динкова

Вълкът не е овца и нека спрем

да пишем с лесната метафора

на разказа.Опитът е скрит и се показва

временно

с напредването на доказване за гражданство .

Какъв си? –

почаках, поогледах профили,

които нямат подписи пред словото,

но ще придобият принципи.

- О, тя е вълк преди разсъмване

  нощем прави глутници,

на кръгове,

които молят да са единствени.

Сега съм малко поотнесена,

усмихвам се,

поръчвам си остатъка,

от малкото навярно недонесено

човешко щастие.

Разказ

Вечер.

От някъде се чуват гласове -обичайно;

светът изглежда ограничен и от двете страни,

 някакви кучета разлайват неразбираем език.

Аларма.

Движение.

Самотата  също присъства като пукнатина във въздуха –

преминеш ли през нея,

е празно.

Понятията свършиха,

нямото кимане се завърна,

с показалец умът направи квадрат

или пунктир и изчезна. Това е.

Лора Динкова

Понеже аз за всичко писах и малко се поуморих,

сега ще седна. И ще спра.

Ще ви чета, макар да не харесвам прочити,

които са полепнали в зачатък.

  ,,Ще събереш по малко от всеки човек

и ще  запълниш живота си с утро.’’( Хайде,

това е, утрото свърши, започни да бъдеш

във норми.)

Ще ви чета...припявам,

а не хващам ритъма на формата,

която е приета за ухото ви.

Мъжете са с родилни белези,

които нямат календарно минало.

Сантиментално,

със надути пояси,

се блъскам с вас в стени желирани.

На сън, вероятно изчислявам в таблици,

къде ще седна и ще послушам

гълъби.

Сезони

И-з-к-у-с-т-в-е-н –

така го възприемам поотделно,

защото зная паузата на прочита;

една картина със цветя от детството

за някой продължава в разлконения,

които правят от зелена съвест

непознати по роднинство мелези.

Това е със капак на времето,

затвориш ли го,

заживяваш зимно –

настръхнал си, не е от смяната на вятъра...Започвам:

на вас говоря, не се приемам лично,

но правя опити от настоще в многословие,

не се цитирам, нямам общи дългове

със формата на днешното изкуство!

...По ръцете си имаш насила заровени

побелели от старост кокичета.

                                                                    Аз бъдещият човек не го познавам...

И не искам. Само като си помисля, че някой ще ни запознае..

Давам умората,

остана умората. Унаследете я, когато бързате.

Телата са отворени и гледам навътре;

търся доброто,

нали се криело (там някъде). Къде се крие доброто? –

в дясното и в лявото стъкло нещо се счупи.

И не се блъскайте –

няма го!

Ходете си разтворени.

Аз не ви познавам, бъдещи.

Иван Динков/ Молебен

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава,
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват:
извикайте високо на вода,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Везните...

В нощта на меренето везните няма да са равни –

едната ще е пълна с уроди,

а другата – ще бъде празна!

Боговете намаляват заедно с хората.

Лицето  обикаля с часове небето си

да търси образ и подобие,

подобията приличат днес на разполовени конуси,

които се протягат едноръко.

Сърцето е във мястото на празнотата –

олекнала везна на мярата...

Седиш на своя гръб, а аз отдавна съм изправена,

в  твоето тяло, в моето тяло

един общ бог си тръгна.

.

Навярно няма чисти и във словото,

така успокоявам ранното израстване,

достигнало  кристално проявяване

в един сезон напълно според нормите.

Приглаждам и подреждам мислите,

които застояват, замъгляват погледа

и правят лесно време в паметта си.

Така изглежда някак си прозрачно

нестигнатото дъно на душата ми;

пред погледа ми се сплъстява малко призрачно

жена пред раждане, или пък мъж след зазоряване.

Очакваме в метафори живота си,

това, което казваме и пишем,

е всъщност личен предговор към мислите,

пред които сме с петна в душите.

Кратка проза под ред

Някой трябва да измие лицето на земята;
не че е мръсно, но трудно го разпознавам.
Пейзажът е изравнен и впрочем миналото
продължава твърде дълго,
особено за фалшивите живи.
Сега присъствам в залеза,
гледам да не мърдам, за да няма изгреви,
но животът се побира само когато са заедно.
Тази вечер паметта на очите не помни
и утрото пак ще се разлее,
плисъкът ще бъде друг,
но ще лазим еднакво.

Успокоение

(Детето примигна със слепи очи и изведнъж съзря самотата.)

Сега  примигвам срещу хората и губя често своите унеси.

На паузи – през отвор за думите,

разказвам приказки на мъртвите;

за другите – остана само плахото шушукане.

Не си направих път със ближния

и непохватно се засякоха телата ни,

ръцете ни, очите ни – а след това

останахме сираци.

,,Спокойно’’- прошушвам във ухото ти:

,,той няма втори път да слезе!’’.

Щрихи

Идея.

Стандартен кръст.

Нагоре: оранжево слънце.

Едно дете го нарисува.

Надолу :сърцето на земята –

то не обича, но е там някъде.

В другите две посоки: въпроси.Ето един:

нали в душата също има разстояния?

Ясното око на небето е паметливо.