понеделник, 10 септември 2018 г.

Виктор Пасков




Експериментът бог - игра между Йов и Мартина в повестта от Виктор Пасков ,,Мартина‘‘

Яхвистката теология е пронизана от поредица несъответствия между човешкото и божественото, толкова радикални и категорични, че пораждат явлението епистемологична пропаст.
Милена Кирова , ,, Героичното тяло. История и мъжественост в Еврейската Библия‘‘, 2017

В бъдещите разсъждения ще се опитам да систематизирам защо разграничавам и отделям божественото като експериментално т.е. като игра на разума в повестта ,,Мартина‘‘ от Виктoр Пасков. Историята през последните хилядолетия непрекъснато ни дава основания за убеденост в умишленото замаскиране, пренаписване и пренареждане на модели за живот, в които удобно прилепват религии, философии и разнообразни стратегии за подчинение на човека. От друга страна, човекът, макар да изменя времето си на рождение, не променя особено ролята си на жертва. В този смисъл, можем да приемем историята на библейския  Йов като разказ за бунта, един от малцината, неприличащи на Другия, Ближния мъж, който чрез публичното си оразличаване като (не)човек, си позволява не само да задава въпроси на бог, но и да провокира към отговори, да създаде условия за диалог. Текстът няма за задача да провокира библеистите и тълувателите на текстове от Еврейската Библия, които описват Йов като типично подчинителна на Бога личност, ,,отдадена Му безпрекословно‘‘ (Кирова, М. 2017: 318). Целта тук, е да се направи опит за друг  поглед върху тази история, вмъквайки я в художествеността на дискурса Мартина от Виктор Пасков. Интересни са копнежите по изслушване, за които и бог, и Йов свидетелстват, и доколко нравствено-поучителната половина на текста служи за определяне/обозначаване на понятия като страдание, истина и вяра. Тук отново бихме си послужили със съмненията относно валидността на определени категории и тяхното прекодиране в света (поне този, който смятаме, че познаваме/обитаваме днес). ‘‘Книга на Иова‘‘ е противоречива. От една страна, се налага ,,внушението, че няма такъв човек, чиито качества могат да се сравнят с качествата на Бог‘‘ (Кирова, М. 2017: 69), а от друга – сами разбираме, че поставянето на  Йов за противник, за цел на ,,себе си‘‘(бог) автоматично снема божествеността и поставя отношенията между двамата с еднакъв старт за постигане на алтернатива за истина. И друго – Йов е категоричен в правотата си, макар да ни се натрапва като благодарен. Благодарният човек не би посмял да се противопоставя и да влиза в диалози, ако не е убеден в божествената непълнота, незавършеност. Богобоязливият човек не проклина дните си така естествено, както прави Йов - ,, След това отвори Иов уста и прокле деня си. /Па начена Иов и рече:/ да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха : зачена се човек!‘‘(Гл.3. Иов. 3:2). Милена Кирова отбелязва следното: ,,...бих искала да добавя, че както той, така и останалите библейски автори най-често детайлизират изображението на Божията мъдрост в контекста на своите представи за извършеното от него Сътворение (Кирова, М. 2017: 231). Старозаветният текст за Йов напомня за наличието на един самотен, скучаещ и недобър бог, който провокира човеците, за да се установи като наличен, за да бъде. Несигурен и съмняващ се – недооценен е бог и затова отговаря на Йов. За да се актуализира и огледа чрез другия. (Тук можем да допуснем обързването на огледалото и призмите за оглеждане като демонстратори на един и същи образ. И подобие). ,,И Господ прие лицето Йовово‘‘.
Накратко ще отбележим и книгата от Юнг ,,Отговор на Йов‘‘, за да видим как тя кореспондира с ,,Книга на Иова‘‘, а след това и с текста ,,Мартина‘‘ от Виктор Пасков. Дали уподобяването на един образ в различни сюжети би бил предпоставка за говорене, обвързано с митологеми, конструиращи и придържащи всяка (от наличните) религия и доколко предизвестения прототип (бог) се вписва/адаптира/функционира в българската съвременна проза от 80-те години на XX век. Според Юнг, бог е самата представа на самостоятелния дух, който в определени моменти се опитва да изгради физическо възприятие на едно вечно неподвижно и неизменно битие, някакъв душевен праелемент, който прилепва към сегашния човек. И друго ни казва Юнг: ,, може би най-важното у Йов е, че той ясно разбира, че Бог се намира в противоречие със самия себе си‘‘. Изглежда, че бог съществува само благодарение на обстоятелството, че има обект, който го уверява в неговата реалност или ако припишем на този обект духовни качества – съзнание, което да го отразява.  Именно тук трябва да търсим връзката между някои от изведените в началото на текста несъвместимости между ,,непорочен, справедлив и богобоязлив‘‘ и провокиращ към отговори/разговори Йов.
Тези абстракции ще ни бъдат полезни именно като оттласнем повестта на Виктор Пасков от старозаветни митологеми и модерни неосъзнатости, приближавайки я все повече към една непрекъснато заобикаляща премъдростта, гностицизма, а и всяко вероятно полагане в определени норми и рамки Изповед за любовта, която, макар и употребявана в ниските регистри на всяко повтаряне/писане, се припознава/преактуализира в текста ,,Мартина‘‘ като чиста. Сюжетът разпознава бог като периферен, но необходим за особената субстанция, владееща повестта от началото до края – онази, която някои наричат любов, а други –душа. Мартина се появява като част от мъжката фантазия, преобразува се в телесност, осъществена от хипертрофия на пожелаването й (от всички), а в края на текста отново се завръща в химерното си безвремие, но заедно с Йов. Така от женски образ, съставен и сгъстен от мъжа, Мартина прибира в себе си конструиращия я мит в някакво лично/свое отвъд(но), в което допуска идеята за мъжа. Замисляли ли сме се, че Йов непрекъснато изговаря Мартина сякаш умишлено доказва, че стои не само морално/ценностно, но и материално по-високо от селяните. Той е единствен в притежанието на Мартина. Не е случайно изнасилването й преди края на повестта. Актът на изнасилване не доказва само някаква мъжка колективна злоба и копнеж по задействане на атавистични регламенти, но и приближаването до знанието, с което разполага Йов. Публичното изнасилване иска да отнеме оразличаването на Йов.  Бихме могли да тълкуваме селото с неговите жители, оборът, където се намира Йов, Тинк, Тонк и Танк, богът на скорпионите и самият бог като образи-декори, без които играта-любов между Йов и Мартина не би имала възможност да функционира, да се материализира и дематериализра. В повестта Йов изковава едно непрекъснато разрастващо се усещане за липса, което тормози в еднакви размери и бог, и селяните. Можем да си помислим, че завиждащият бог отнема любовта на хората. Той е онова самотно, непълно божество от старозаветния текст, което предизвиква Човека по белезите на своите липси. Каква по-голяма липса от тази на любовта! Разбира се, проблемът за оглеждането и по-точно – отразяването, е проблем, който може да бъде приет като  вече добре познат спрямо библейския текст, анализиран от Юнг и вмъкнат като условие –закачка от писателя Виктор Пасков. Защото  в повестта ,,Мартина‘‘, освен преобръщане на старозаветни текстове, присъства и пародиране на завети. ,,Завет направих с очите си да не помислям за девица‘‘ е не само неосъществимо, но и противоречиво обобщение – мисълта няма общо с окото. Мисълта създава Мартина и кара погледите на селяните да полудеят от сътворението си, да нарушат предписанията на разума и образите, които погледът създава. Виктор Пасков е наясно, че вярата е християнско изобретение, което предполага сходна неуравновесеност у човек и у бог, започнало колкото като драматичен, толкова и като налудничав диалог.                                       
Макар и да обвързваме писателя Виктор Пасков с познатия дуализъм на прозата му (а и не само), нека опитаме да четем повестта ,,Мартина‘‘ през оптиката на шанса - любов, с който тя би обдарила всяко бъдеще. Убедена съм, че самият Виктор не би потвърдил скрития идеализъм в подобни анализи, но в чистотата на цялото му творчество, би ги съотнесъл към майсторството – онзи единствен наличен шанс, с който все още разполагаме.



Общо показвания