понеделник, 30 септември 2013 г.

Текст за песен. Автор: Лора Динкова, евентуален изпълнител: Ромео Танев :)

Отново съм аз, пак съм се върнал...
в твоите спомени  завиваш ме вечер.
Капе в душата ми,
восъчен смях от старо щастие.
Ти се усмихваш по детски със слънце
създаваш съня ми.

Ще ми кажеш ли вече как се движи живота?
През сезоните слънцето лъчите си сменя,
а с теб не сме себе си.
По многото спомени
със части любов,
на сън ще рисуваме по лицата си вечност.



В пълния поглед на толкова спомени
душата се влива.
Залезът плаче, след него небето
разбира: восъкът стапя сълзите на времето –

пак при теб се прибирам...

неделя, 29 септември 2013 г.

Самотният човек

С всяко обстойно проучване, аз не откривам човек
под човека.
Лицето, устните, гърдите не крият
белите усмихнати зъби на света.
Наоколо слънцето навежда и изправя природата,
променя тъмнината, прави сенки в лицата на някои.
Под очите на онова дете също ги има –
два неравни тъмни белега.
(Познатите неща
продължават да бъдат познати.)
Ще се натъжиш ако усетиш, че
под природата има човек,
който не знае, че е единствен.

петък, 27 септември 2013 г.

...

Дори и недоволен от света,
човекът пак ще го създава по-добър –
във тъжен разговор или във къса мисъл.
(Сякаш е (бил) добър?!)
Наивно някак ще запита
какво ни отличава като хора?
Умът мълчи, ами твореца?
Натрупваната болка  заседява
от многото въпроси
към отговора, който всеки носи
(но не си признава):
това, което отличава всеки път човека
е, че някога е бил дете.

вторник, 24 септември 2013 г.

Лора Динкова

В кратката мисъл заляга граница –
в страните на камъка гравират идеи;
достатъчно време, за да проумееш –
във идеите имаше дупка!
Няма нов свят –както поиска поетът;
гръб и кръст – по наследство носи със себе си.
И няма виновен – светът не запомня възрасти,

които правят дупки в своите помисли.

За слънцето и сезоните

Есен.
За сезоните доста писахте,че са жълти,
почти надвесени
над телата ни –
недокоснати.
И с мислители, и с писатели,
преди утрото
в цветовете си – мелези,
се намества същото слънце.
Не описвам в цветове лъчите му,
лъчите имат свои автори –
пресмятат в думи малкото в ума си,
а после го нанизват в лични свои метафори..
Бързат пръстите и дописват едно кратко
,,сега !’’;
за да премахнат всичкото писане

за пожълтели, ненужни листа.

сряда, 18 септември 2013 г.

Лора Динкова

 Вятър  се стичаше по лъчите на слънцето.
Всеки личен живот оплаква по ден и по нощ
часовете. Бързо заострени, доста отпуснати –
в малкото спомени се създават илюзии.
Дълги със пръстите, някак родени покварени
мисли подпират вечния камък.
  С ум, не със въглища, някой чертае образ на облака;
прави лице от нечия обич –
малко надраскана и някак отричана,
във душата се стича восъчна болка;
че ще запълни малкото място

от затоплен въздух по нея.

вторник, 10 септември 2013 г.

На Вики Пасков

Ти,
който си на небето,
слез!
Не ми допадат късните досещания,
че уж има на света подгрявания
в типа на вятърната мелница.
Прииждат потъмнели,
свлечени,
полетата от дните
и от нощите,
които всеки пази в пожълтели размисли
на следващото утро – изгрева,
за да оформи други признаци
в така познатата от назоваване
дейстивтелност.
Запалвам огън – притъмнява времето,
заплетено за кратко във ума ни
и блясва есенно,
надига се,
естествено,
от жълтите пораснали метафори..
Макар и късно,
и във друго време,
ще слезеш и ще преброяваш
вятъра,

който всеки ден задвижва нова мелница.

неделя, 8 септември 2013 г.

Лора Динкова

Дъгата ту угасва, ту изгрява,
един самотен Бог създава
свят.
Полуреално, сякаш се съмнява,
ще издържи ли крехкият живот
на тежестта от самотата...
Лиричното встъпление за света
е само повод за добавяне на истина
към многото представи и понятия
за недовършен (и смешен) човек.
Гледам с лупа отвърте навън ,
приближавам полека душата;
от очите ми стават наспали се
на годините вечните залези...
Аз отдавна стигнах до нея,
ще ме видите сочеща с пръсти
и едва доловимо ще шепна:

под  стъклото нямаше нищо!

петък, 6 септември 2013 г.

Лора Динкова



Написаното днес не се отлива
във форма със заоблени гърди,
очите са от камък – така е редно,
ръцете, ставите и костите
са отлепени: залъгват ни 
с изкуството от примеси –
след първото по смисъл слово,
прибавят себе си – гумени
със кратки, каменни очи.
Написаното днес,
а и това от вчера,
вероятно ще завърши своя паметник
от думи, които нямат и понятие
от изкуство.

Общо показвания