понеделник, 25 юли 2016 г.

Дует за родното


                Иван Димитров е познат на българската публика като поет, сценарист и драматург. Първият му роман ,,Животът като липсваща лъжица‘‘ (Алтера, София, 2010) провокира критиката и неслучайно смесицата на висока художествена проза и сленг са приети нееднозначно от взискателния читателски поглед. Вторият му роман ,,Софийски дует‘‘ (Жанет 45, Пловдив, 2016) ще бъде разгледан в следващите редове като текст – мистификация. Умишлено отбелязвам тази дума. Българската литература непрекъснато припомня (и с право!), че след пенчославейковския остров на блажените, мистификационната практика няма да бъде лесноосъществим копнеж по създаване на текст, описал с нови думи стари истини.
Ето какво ни съобщава краткото ревю от задната корица на книгата : ,,София днес. Преди година писателят Йордан Константинов е намерен убит в Борисова градина. Приживе той нееднократно е заплашван от българските националисти и патриоти. Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство ,,Жанет 45‘‘ публикува текста, като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му. Въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница. На него читателят на тази книга може да отговори с гласа на своята съвест ‘‘. Кратките ревюта винаги си приличат по това, че никога не провокират. Съвестта обаче е винаги провокативна, защото е необяснима с думи. Иван Димитров се е опитал да я обясни с роман. Нека надникнем и видим какво ни казва текстът за онази София, която всички ние познаваме, но всеки път преоткриваме, за града като географско обозначение за място и за града като символно понятие, което определя някои от духовните ни питания и отмества границите между реалност и измислица. В последващите си размисли за книгата ,,Софийски дует‘‘ ще опитам да пресъздам фрагментарността на текста, като всеки нов ред ще започва с нови идеи за прочит на романа, както и съпътстващи цитати от него. Така бих се доближила до идеалния читател, отдалечавайки критичния ми поглед към съвременното случване на литературата и особено на тази в държавата България.
,,Софийски дует‘‘ може да бъде четен като книга за България – текстът сглобява изгубената родина и непрекъснато я обновява, добавяйки нови и нови информационни дъги, които често натоварват погледа. Вероятно затова бихме посъветвали читателските очи да бъдат внимателни и подготвени за един нетипичен прочит – текстът е отворен към промяна на навика да четем една книга от началото до края - можем да отворим на всяка страница и няма да изгубим смисъла. Нещо като нов вид игра на пъзел, при който целта не е да подредиш отделните части в едно цяло, а обратното– можеш да ги разпиляваш безкрайно. Можем да приемем романа и като репортажно–огледален; една несглобена мозайка от думи, които през цялото текстово случване не спират да провокират читателя с въпроси, на които умишлено не ни е даден лесен отговор. ‘‘ Срещу коя стена би се изправил, за да очертаеш своята стена? Как се чувстваш в нечие чуждо време? Как съумяваш да съществуваш извън епохата си? Съществуваш ли? София, интересно ли ти е да наблюдаваш неумелата човешка игра на съществуване? София, мога да те опиша единствено от гледната точка на героите в твоя роман. Не съм срещал по-честен град от теб. ‘‘ Тези призиви са вик за помощ срещу прогресивната загуба на човешкото у човека, срещу повсеместната посредственост, с която всеки от нас ежедневно прави опити да се справи.

                Героят преминава от фантазмите на въображението си в реалността. Действителността за него винаги оставя празни пространства, които се пълнят единствено с тъга. ‘‘Реалността е илюзия. Ти и този град сте една илюзия‘‘. Писането на Иван Димитров напомня за текстовете на Буковски, Керуак и Милър, но по един уж постмодерен начин се заиграва с думите като ги оставя сами да се допълват : ‘‘Като невъзпитано дете си, София! Няма ли кой да те шамароса ?‘‘       ‘‘Софийски дует‘‘ е роман за любовта и за опасните пропадания от липсата й , за порастването и емоционалното обедняване, което очаква човека на ъгъла на неговата зрялост. Роман за тъгата. ‘‘ Един вечен чужденец във всички страни. Един невидим мечтател. Ти ‘‘си‘‘! Ти си никой.‘‘. Любовното чувство всеки път е обвързано със социалното - тази истина е разбрал Иван Димитров и я е споделил с нас. От нея се страда и през зрелостта. Книгата е дълбоко хуманен анализ на човека , макар и непрекъснато да прикрива обичта си към този вид и копнежа си по обич и съпричастие. На моменти текстът е наивен и разпиляващ се в недовършени идеи. Ето какво ни споделя текстът: ‘‘ В романа почти няма да се говори за София, ще става дума за всякавви други неща. Ще се разказва за писател...за един невъзможен за описване множествен живот. За един невъзможен за описване роман‘‘. Това е и ключът към прочита на тази книга. Нека послушаме нейният автор и приемем за истина неосъществения копнеж по мистификация, който неизменно съпътства непоносимостта към идеята за завършеност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Общо показвания