Всяка нощ умират снежинки
и в красотата си
стават диамантено бели,
но нима оставят принос
във всяка локва
на вселената?
(Сърцето ми, и онова - вашето- което трудно се признава,
се стича във кръвта,във тялото:
тупти във мозъка?) Така ли е?
Умът едва ли начертава вечен смисъл
и гони зайците на дните си,
улавя ги за кратко в нощни преспи,
затрупани до сутринта в кристални примеси.
И колко жалко са го описали поетите-
човек е бял за кратко в мислите!
Няма коментари:
Публикуване на коментар