Никола
ИВАНОВ
(Иван Динков – 90 години от рождението му
– 26 август)
СЛЕД СЪВЕСТТА
И СТИХОВЕТЕ, ЕДВА
ЛИ ИМА ТРЕТИ
АД
Преди години Анна Ахматова бе казала за
Борис Пастернак, че неговата слава е чудна, защото е п о д з е м н а (разр.м.-Н.И.) Тази подземна
слава, за която говори гениалната руска поетеса е най-голямата възможна слава,
за която може да мечтае всеки творец. Тя спохожда приживе само безсмъртните.
Защото не масовата, баналната, патосната, нито медийната слава са определящи.
Те са временни и нетрайни, те са от лукаваго. Евтината популярност е принципно
противоположна на творческата стойност. В знаменитата си книга „Почит към
литературата” Иван Динков е написал: „В
челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и
същи думи. Думите: Докато съм жив, няма да умра!” И още: „В изкуството не е достатъчно да имаме
значение навсякъде, а да имаме значение винаги.” Колкото повече човек е
значителен, толкова повече се стреми да е незабележим. Правило е, че именно към творци с подземна слава интуитивно се
насочват най-талантливите по-млади и ги приемат като Учители. В последна сметка
само творците с подземна слава оказват влияние върху развитието на националната
си литература и изкуство. Именно огромната подземна слава на Иван Динков бе
едно от нещата, които ме поразиха, когато го открих за себе си.
Иван Динков е един от най-големите
български поети и творци на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е
преувеличение и притеснение. Той е уникален не в общоприетия биологичен смисъл
за пръстовите отпечатъци, които отличават всеки индивид, а в най-високия,
най-висшия интелектуален и духовен смисъл на понятието уникалност. При някои
творческата природа е спряла още в
началото, при други е прекъснала работата си малко по-късно, при трети е
застинала по средата, при четвърти е продължила още малко, и само при малцина е
стигнала почти до края. При белязаните, избраните и обичаните Бог е довършил
делото си до самия край. Спрямо Иван Динков природата е била максимално щедра,
свършила си е работата до край. Бог го е белязал, посочил и погалил с обич като
свое любимо изпитано чедо. Удивителното и уникалното при него бе и това, че до
последните си земни години той създаваше голямо изкуство, без да се самоповтаря
или самоверсифицира, без да преекспонира сходни образи или метафори, личният му
критерий не се снижи, той не промени и не изгуби мярата си.
В моменти на неодобрение, несъгласие и на
гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал: „Мъртвите поети са в гроба, а живите –
по-дълбоко.” Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че
кръвта няма предговор, че „животът няма
синоним” и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше,
че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото
в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда
от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли
имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и
смисли.
Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен
и съвършен инструмент за най-висока поезия и изкуство. Още в първите си книги
той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото
Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния му
суверенитет. Помага ни да съхраним
личната
си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите,
да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено като голям поет и
писател той е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му
могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент”:
Който гризе решетката,
той остава жив.
Или пък с последния стих от „Победа”,
който е изписан върху паметника му в Пазарджик:
НИКОЯ
ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА
МЪРТВИТЕ!
С един стих той анатемосва войни,
въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства,
издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм,
атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата
неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с
подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато
светът е готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем
по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. С такива стихове и с
цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и
техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението
си „Пролог” споделя:
Така – за себе си –
поет съм – български.
Но веднага в следващия стих допълваше и
доуточняваше:
По дух – без
жителство...
Защото без съмнение той е европейски и
световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата –
българската, европейска и световна класика.
В поезията на Иван Динков няма да срещнем
нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички
модернисти и постмодернисти, че на родния български език, само с български думи
може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания,
преживявания и състояния. Като древен мъдрец Иван Динков изричаше неопровержими
истини като безсмъртни поетични формули. Той постоянно дълбаеше в себе си и
изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Неговият незаменим
приятел, големият български писател Никола Радев пише за Иван Динков: „При него всичко е омесено и изригва като
лава. Животът и смъртта, величието и низостта, върхът и бездната. Тази огнена
лава, втвърдена на белия лист, е с непознат химически състав... Той пише поезия
от нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея.” Ще
добавя, че между думите в неговите стихове прехвърчат не само искри, но и
проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в
неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и
допълнителни смисли. Иван Динков създаде нов поетичен език и остави един език
по-малко за последователите си, което е неопровержимо доказателство за
творческото му значение за българската национална литература. Това го постигат
само най-големите поети.
В лиричната му лексика няма да срещнем
думата „враг”. Защото творчеството му
има за цел да обединява хората в името на личното и общо Добро, а не да ги
противопоставя. Заедно с Яворов са
двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература.
Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му
мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за
нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество
Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за
който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В
разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката
душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си
говорили, като сме мълчали.
Несъвместимостта му с конюнктурата бе
абсолютна. Той не направи никакъв компромис в творчеството си. Казваше, че от
съвест също се посивява, а стихотворението му „Рецитал” завършва с поантата:
След съвестта и
стиховете
едва ли има трети ад.
Иван Динков бе един от стожерите на
българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе
толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното,
придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него
индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На
литературното поле той не се състезаваше с никой, защото си имаше лично своя
писта. И защото великите поети и творци се съизмерват и състезават само с
мъртвите класици. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън
литературното състезание през втората половина на миналия век. Иван Динков бе
огромен поет и творец, беше поетище. Неговите стихотворения са като скулпторите
на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.
Ако някой е очаквал да получи от Иван
Динков еднопланов, опростен, праволинеен и еднозначен отговор на свой въпрос,
то той нищо не е разбрал от него и за него, то си е оставало за негова сметка.
Иван Динков просто го съжаляваше. Ако пък някой би поискал от него да му
обяснява творчеството си, повече от сигурен съм, че той щеше да престане да
разговаря с него.
Иван Динков нагледно доказва, че голямата
поезия се създава от големи идеи, които идат направо от живота. Той бе високо ерудиран
творец, но в неговите стихове и книги няма да открием книжност, чувството в тях
не е обуздано от ерудицията, рутината и опита. Творчеството му сякаш ни
уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно
сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява.
Поезията на Иван Динков е всеобемна универсална лирика. В материал за лирическо
пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на
живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е казал, че „обратната страна на рана/ пак е рана - пак
е болна плът”, неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени
и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При
среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди
всичко литературната критика и наука усеща както своето призвание, така и
своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска
главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, анализира и
разгадава.
Като всеки велик творец и Иван Динков бе
изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на
самота в стихотворението си „Календар” той споделя:
... думите ми някъде, отвъд, напред,
хълцат като пингвини на
дрейфащ лед.
И ние трябва да извървим пътя до неговите
думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи.
Страдалческата съдба на Иван Динков е
съдбата на беззащитната оголена лирическа душа, която е способна да се
противопостави на тъмните сили и злото единствено чрез поезията. Иван
Динков наистина бе като крачеща, ходеща съвест. Единственото, на което се
подчиняваше и с което се съобразяваше бе Съвестта. Той смущаваше и притесняваше
само с появата и присъствието си, имаше невероятно излъчване и аура,
по-чувствителните и интелигентни по природа чувстваха и
усещаха, че това е необикновен човек.
След 1989 година Иван Динков съвсем
заслужено получи всички най-стойностни и значими Национални литературни
награди. И всичките му прилягат. Но през годините той неизменно имаше
най-високата литературна слава – „подземната”.
Най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го
боготворяха. Иван Динков се бе родил велик поет и творец, живя и твори като
велик поет и си отиде от този свят като велик поет и творец.
В края на размислите за поезията на
Иван Динков ще си позволя да споделя и друго свое наблюдение и разбиране. Това
е невъзможността Иван Динков да се класифицира и определи теоретично като поет,
да се ситуира само и единствено предимно в едно естетическо направление. Защото
в лириката му откриваме реализъм и романтизъм, предметност и символизъм,
имажинизъм и екзистенциализъм, експресионизъм и сюрреализъм, модернизъм и
постмодернизъм и т.н. Всичко в неговата поезия е една амалгама, която е
изключително устойчива и неразложима във времето. В българската литература има
само още един поет от подобен тип. Това е геният Христо Ботев, който също е
неопределим в този смисъл.
Достатъчна част от творчеството на Иван
Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска
класика. Поезията му, „Почит към литературата”, блестящата му новаторска проза
са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би
се гордяла всяка национална литература.
ЗАПИСКИ ПО
ПАМЕТ
Винаги ме е поразявала невероятната
способност на Иван Динков да намира точната дума. Това ме е карало да вземам
синонимния, римния или всяевъзможни речници и да правя опити да заменя някоя
дума от стиховете му, за да видя ефекта. И замяната винаги е водила до спад във
въздействието!!! Това ме е изумявало и го попитах как намира точната дума.
Неговият отговор бе следният:
-След като напиша стихотворението, аз го
пробвам в различни състояния и обстановки: на зазоряване, на свечеряване, през
нощта, в слънчев ден, в гората, в полето, край морето, при дъжд, при сняг, при
тихо време, при бурен вятър, когато съм спокоен, когато съм превъзбуден,
напълно трезвен, малко пийнал, повече пил и т.н. И когато се убедя, че никой
образ или дума не ми създават проблеми и не ме предават, едва тогава съм сигурен,
че стихотворението е постигнато.
Това е един от забележителните универсални
уроци на Иван Динков. С цялата си лирика той непрекъснато преподаваше уроци по
голямата Поезия!
х х х
-
Как е Ваньо,
говорил ли си с него, виждал ли си го скоро? - пита ме майката на поета.
- И го виждах, и разговарях. Добре е. Даже
вчера разговарях с него по телефона и ми каза, че е добре.
- Той все така казва. И да не е добре, все
казва, че е добре. – много не ми вярва
старата жена срещу мен.
Тодора Динкова е свикнала да очаква винаги лошото.
х х
х
На среща сме в Пловдив. Тръгваме от
Пазарджик с неговата кола - той, Белла и аз и по пътя решаваме кой да рецитира стиховете
му – разбира се, че Белла.
Когато срещата завърши, към него се
приближи жена в траур. Очевидно е разтърсена от силата и трагизма на поезията
му.
- Другарю Динков, искам да говоря с вас!
Той кима отзивчиво.
Жената е около четиридесетгодишна, отдавна
се е разделила със съпруга си, а преди известно време единственият й син е
загинал при автомобилна катастрофа.
- Ще
сложа край на живота си, няма за какво да живея повече!
- Какво ми говорите! – избухва Иван
Динков. - Вие трябва да се омъжите отново и да родите деца! Те ще ви осмислят
живота! Да не сте помислили за такъв изход! Знаете ли през какво съм преминал
аз! Ето ви домашния и служебния ми телефон. Обаждайте ми се всеки ден да си
говорим! Непременно всеки ден!
Залата се е умълчала. Тръгваме си.
х х х
- А Иван все казва, че ще оправи къщата, а
тя започва да пада – говори баба Тодора. – Все не намира време. Той все оправя
окръга, държавата, че и света е тръгнал да оправя. А покривът го чака...
В гласа й няма упрек.
- Бабо Тодоро,
тази къща трябва да я пазим, защото след време ще бъде музей на Иван.
Старата жена сякаш не ме е
чула и продължава да говори къде какво трябва да се поправи по къщата и по
двора.
Отново повтарям думите си. Баба Тодора за
момент прекъсва и след това казва малко троснато:
- Иван не съм го родила за мен, а за
другите!
Едва ли в момента тя разбира колко е
права.
х х х
- Бабо Тодоро, разкажи ми нещо за
детството на Иван.
- Какво има за разказване, баба? Родих го
в немотия, израсъл е в немотия. Лошо нещо бе животът. Иван от малък си е много
кротък. Седнат да ядат със сестричата си и тя казва: „Мамо, защо си сипала в купето
на батко повече?” А той поотмести купето към нея и каже: „Яж, батинка,
яж!” Та това е. Много мъка беше.
Старата жена спира за момент и казва:
- И книгите му са такива – все за мъката и
беднотията… Майката не знае, че синът
вече е написал: „Темите се слагат така, както се е сложил животът на писателя”.
х х
х
Влизаме със сестра ми и нейна ученичка в
кабинета му в издателството. Поетът ни
пита за пазарджишките приятели и познати. Неочаквано го повикват спешно на
заседание. Иван Динков настоява да му се обадим след час, но трябва да тръгваме
за Пазарджик.
- Иване – чувам гласа на сестра си – искам
да те попитам нещо...
- Да, кажи.
- Гледа ли филма „Милост за
живите”?
-Не, не съм. Изобщо рядко гледам
филми. Защо ме питаш?
- Защото като го гледах, непрекъснато си
мислех, че има много общо между теб и главния герой от филма – продължава
сестра ми.
Поетът вече е станал да ни изпрати.
- Ех, Мария, Мария! Винаги има нещо много
общо между нас. Всички имаме нужда от милост!
х х х
Пътувам към ж.к.”Младост-1” и в главата ми
се върти едно стихотворение, което Елисавета Багряна рецитира наскоро по
телевизията. Поетът ме посреща и седнали-неседнали му казвам:
- Иване, преди няколко вечери Багряна
изпълни ново свое стихотвоение. На 92 години е вече, но като написала за
дунавския вятър, за препускащите коне по равнината...
- Кольо, човек може само да й завижда за
това. Де да можех и аз така. Много пъти и на мен ми се е искало ей така, да
седна да напиша и аз за листата, които падат, за вятъра, за птиците и
тревата... Не мога, Кольо, не мога. Аз и в листото ще напъхам целия свят.
По лицето на поета е изписана тъга.
Неслучайно Ванга му бе казала, че е голям поет, но пише за хора само над
30 години! Наистина Иван Динков няма творчество за деца. Както впрочем и Ботев,
Яворов, Дебелянов, Димитър Бояджиев и много други от големите…
х х х
След литературна среща при нас сяда общ
познат и започва нещо да съветва Иван Динков каква трябва да бъде съвременната
поезия.
- Хайде да оставим тези разговори – казва
поетът.
Опитвам се със знаци и мимики да принудя
познатия да не говори на тази тема. Явно под въздействието на виното той не си
дава сметка, че няма какво да съветва Майстор на поетичното
изкуство от величината на Иван Динков как трябва да изглежда съвременната
поезия. Познатият обаче продължава. В миналото той също е писал стихове, а сега
превежда.
- Да оставим тези разговори!
Този път гласът на Иван Динков е е доста по-остър. Човекът,
изглежда, е пийнал повечко и продължава.
- Ти ли ще станеш, или ние да се преместим
на друга маса!
Гласът на поета е безкомпромисен. Това
също е Иван Динков.
х х х
Празникът на Поезията”85 е в Пазарджик.
Пристигнали са цялото ръководство на СБП начело с Любомир Левчев и голяма група
поети. Знам, че Иван Динков също трябва да е дошъл, но на откриването не го
виждам сред официалните гости.
Пръв рецитира Димитър Методиев като
Председател на новоучреденото Дружество на писателите в Пазарджик. След него рецитират други поети,
главно приповдигнати, патриотични
патосни и оптимистични стихове. Наградата е присъдена на стихотворението на
Иван Динков. Идва и неговият ред.
- Може би заслужено, може би незаслужено,
но Наградата така или иначе е присъдена на мен. Това е първата награда, която съм си
позволил да приема в живота си. Сигурно годините и родният край започват да ме
правят сантиментален... Ще ви кажа стихотворението, което съм написал
преди няколко години. Млъква за момент и подема:
Колко много поети! И от колко години,
плуват в твоите рани като
в рибни блата!
Твоят образ в куплета,
вечно търси родина,
вечно бълва закани, вечно
плаши света!
Няма български вестник,
няма български сборник,
без орфически разказ в
чест на лъв страховит!
Тая лъвщина лесна
стряска хората с боргес,
плаши хората с растер,
пръска лиги с петит!
Кой им плаща на тези
сладководни поети
да си хвърлят хайвера върху трудни
съдби!?
Злобни врани се плезят и под стари дървета
кълцат костите черни на жестоки борби.
Ето твоята повест.
Всичко друго е вата,
напластявана дълго върху труден живот.
Автентично, сурово, усмихни се за здраве,
мой скептичен,
мой лъган,
мой достоен народ!
Публиката е във възторг. Аплодисментите дълго не стихват. Наградата е миниатюрно черешово
топче.
- С топчето май че се стреляше, а аз не
знам към кого да го насоча... – говори бавно поетът като прицелът е първият ред
с официалните лица.
Иван сяда, изслушва награденото
стихотворение „Денонощно” на Борислав Геронтиев, след това излизаме,
като оставя черешовото топче на масата пред него.
Предстои да четат още над тридесет поети.
х х х
В кабинета на Иван Динков в издателството
сме. Поетът се обажда на Мирон Иванов. След малко Мирон влиза с козируване:
„Началство, Мирон Иванов се явяава по Ваша заповед”. Двамата се смеят на
закачката. Трябва да се кача до редакцията на в-к „Пулс”, за да оставя рецензии
за книги. Вижда ме Борислав Геронтиев и ме кани в кабинета си.
- Имам половин час до редколегията, ела да
си поговорим и да се видим.
- Бориславе, хайде да слезем при Иван
Динков.
- Не ми се слиза, за да не закъснея за
редколегията.
Влизам в кабинета на главния на в-к „Пулс”
и от приказка на приказка Геронтиев ми казва:
- Кольо, искам да те помоля нещо. Наскоро
за пореден път ми се обажда Георги Джагаров с молба да ги сдобря с Иван Динков.
Каквото било, било. Готов е да му се извини за неприятностите, които му причини,
ако трябва и официално в пресата, признава, че Иван Динков го превъзхожда като
поет и всичко кавото Иван поиска. Молбата ми е като слезеш при Иван, да говориш
с него и да му предадеш желанието на Джагаров. Мисля, че можеш да му
въздействаш да се сдобрят.
Слизам в кабинета на Иван Динков. След
малко Мирон Иванов си тръгва. Разговаряме с поета за разни неща. Решавам да
изпълня молбата на Геронтиев.
- Иване, защо не се сдобриш с Георги
Джагаров?
Предавам му думите на Джагаров пред
Геронтиев. Иван Динков леко потъмнява и след кратка пауза ми казва рязко:
- Виж какво, Кольо, ти като не знаеш някои
работи, не се меси!
Млъквам и повече не подхващам темата.
Преди
години Иван Динков беше казал на Джагаров, че след време като падне от власт,
въпреки всичко, той ще бъде този, който ще му обърне внимание.
През 1995 година малко преди да почине от
коварната болест, Георги Джагаров помоли Иван Динков да се сдобрят. Иван Динков
посети Георги Джагаров в болницата и двамата поети се опростиха. Джагаров бе
пожелал Иван Динков да му посвети стихотворение. Иван Динков изпълни желанието му.
След смъртта на Джагаров Иван Динков говори много добри и топли думи за Георги
Джагаров по Българската национална телевзия повече от час.
Това също е част от големия Иван Динков. А
годината на разговора ми с Брислав Геронтиев и опитът ми да сдобря двамата
поети е 1984-та...
х х х
В кабинета в идателството говорим с Иван
Динков. Изведнъж, без даже да почука и да поиска разрешение, нахлува известен
генерал. Съчинил е „спомени”, които очевидно са неграмотно написани, защото се
знае интелектуалното му ниво. Иван Динков е рзпоредил да му се върне ръкописът,
за да се преработи и да стане донякъде поносим.
- Как смееш! Кой си ти да ми връщаш
книгата! Как си позволяваш!
Генералът е много известен, създаден е
филм за него, протекциите са от най-високо място. Свикнал е да е безцеремонен и
всеки да изпълнява желанията и прищевките му. Член е на ЦК на БКП, народен
представител, герой на НР България, на социалистическия труд и на всички
възможни отличия в държавата.
В първия момент Иван Динков е изненадан, а
генералът продължава със заплахите:
- Сега ще ида до ЦК, до другаря Живков и
знаеш какво те чака!
Заплахата има обратен ефект, защото
генералът не знае с кого си има работа.
- Веднага напусни стаята! Отивай където
искаш и не ме занимавай с писанията си. В този вид книгата няма да излезе! –
категоричен е Динков.
Генералът е толкова стъписан, че не може
да повярва на чутото. Той е свикнал всеки да изпълнява капризите му и реакцията
на поета е пълна изненада, дотолкова, че млъква и примигва
срещу Динков.
- Ти ще видиш....
- Казах ти веднага да напуснеш! Върви където
искаш!
Гласът на Иван Динков е безкомпромисен.
Генералът напуска, сякаш изпълнява заповед на министъра на отбраната.
