христосовците на света

Много христосовци

на много кръстове.

Изкупваш вината на света,

след това я изсипваш обратно,

поливаш градината,

природата набъбва,

хората раждат,

убиват,

умират. Виновни.

И двете ми очи се затварят,

и в тъмнината им

кацат кръстове и разпъват,

изтъняват света. Пречистен е,

когато го няма.

Сега да попитам накъде да насоча болката?

Постмодерен майтап с поети

Миговете падат въху мигове –

това е часовник: човекът сам е сложил време във времето.

Ето такива неща пишат поетите и после ги публикуват.

Да си призная понякога ме е срам.

Но по – често си обяснявам последователността на кръга,

който не се върти както ще ми кажете,

а е просто Кръг. Да се запише.

Отвъд всички тези подробности едно врабче ме гледа

втренчено и през окото му (което е потъмняло) улавям

от онези мигове, за които писах в началото.

Бог

Бог ни съчинява. – не, той трябва да го прави.

Бог, това ли правиш?

О, щеше да е хубаво да заживееш в сътворено –

тук всеки бог е личен – създава и руши, а после

плаче в ъгъла – в сълзи (от твоите).

Не съм виновна аз, че нямам цветове,

с които да задраскам достатъчното хора;

звучи поетично, но съм отегчена от поезия –

многобройна е и е от обща майка.

Плача и е тясно. Но те притискам в ъгъла.

Кой кого захвърли?

Море

Синкавият парцал висеше от

новородено небе.

Има два-три гларуса,

които се смеят високо към

незнаен родител. След това утихват,

за да поберат в крилата си света.

Докато ги обиколя всички,

наблюдавам как се затваря окото

на бог в два облака.

Разрешение

Щастливи са децата преди детството

в пораснали кореми като буби,

разтягат, ритат и усукват пръсти –

усмихват се с нечуван смях.

Неведомата болка ги отвежда

да сменят черно с бяло и обратно,

да питат всеки срещнат през живота си

къде се крие личното им щастие.

Аз често срещам тези хора

и мисля  да направя един голям корем

за всеки,

който да ги роди отново.

Бог без кости

Костите ще бъдат пепел,

прах –

светла като пясък,

като първи сняг.( Той пък е бял,

но и светъл)

Греша –костите бяха и пепел, и зима.

Те са малки в зелената трева,

бяха детството ми, поникнало на пръсти.

Раздвоявам се – богът в мен е обезкостен.

Преброители

Не съм поет на живите,

онези, които с всяко ранно ставане

чертаят подвига по седмици.

Опитвам, да не би да кажете,

че пиша, за да допринасям в стихове

традицията на бързото произнасяне,

от което се създават хълмове.

Опитвам, правя временни компромиси

пред новата подмяна на изкуство,

усмихвам се, а след това добавям,

че някои правят стихове от органи

без да разбират от прекръстване

и от внезапно спиране..

Тръгват думите и по времето

бъркат знаците;

във подредбата и във края

все пак нужни са  п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и.

На баба

Баба ми в мен –

каза ми,че ще наминава;

вечер ме целува след като заспя,

но не знае, че съм будна

и я чакам. Аз съм пак момиченце,

а след това съм възрастна

или възрастен,

или с променено време. Мисля си,

че се отделям от него,

за да не гледам края отначало...

Сутрин никога не идва:

казва,че няма да чуя птиците,

които си търсят нов дом.

Баба ми в мен е седнала на спирка.

Бързам да й кажа, че няма отговор!