Игра

В ръката ми – цветя за честване,

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете й,

и двете скръстени, сега показват

ново прераждане.

Спокойни са  – и със пречистване,

сега са с погледи,

но не към мене –

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете им потрепват глухо и правят поздрави.

Навярно скъпи.

Какво ни свързва? –

възможно е

да пиша стихове

за мъртвите.

И този път -почти насилствено

накацат по стените ни;

сборът е черен

и със крилата им

закрива  в страници

части от мозъка.

Вечер е,

и пак е есенна;

нека не стигаме в клиширани краища...

Краят, без името

и без лицето си,

стои прегърбено и чака отвъдно.

Това е приказка и  нека вечер

да има отлитане:

сборът е черен

и със крилата им

разкрива в тъмното бели вселени.

 

Повторение

Омръзна ми да гледам профили,

по които липсва смисъла.

Повтарям се:

ще бъде хубаво

да има нещо повече от времето!

Разбира се стихът е предговор

по договаряне

и се тревожи в самотата си.

Сега да минем покрай

всеки, надянал  своя профил

вместо себе си;

и този път ще съм  безвременна,

за да не мога да се върна.