Лора Динкова

Душата има своя камък
и го залъгва с вечност. 
И той е бял, подготвен
умело сбръчква
ситните си вежди.
Сега си взима малко цвят
и ще опита от многото вселени
да направи образ. Тогава
тя си тръгва, неразбрана
дори от своя личен камък.

Лора Динкова

И чудесата, и пророчествата 
са недостатъчни.
Умът изпитва ужас -
мигът е слят
във своя вечност.
Защо пред погледа са все въжета,
изпънати, готови за увиване?
Човека има спешна нужда
от ново назоваване.
Умът се олюлява на въжето,
пищи за миг,
а после се изплъзва,
застава близо до човека
и прави знак
за кратка вечност.

Лора Динкова

Нещата приключват

Животът започва отново и отново.
Понякога.
Утешително е, знам.
Състарени хора от срещи
с хора – тавтология на живота;
дали на повечето
просто
не им доставя удоволствие?
Системата им
се основава на колебания:
родени гранично,
бог си е мълчалив;
общият сбор
е равен
на еднаква загуба.

Лора Динкова

Поетът няма свой сезон
и преди да установи живота
се съмнява първо в майка си.
Една земя и малко хора-
вселенски лапсус очевидно.
Човекът е архаизъм във
случаен разговор,
скоро ще настъпи
окончателната му забрава.