Той създава безкрайна самота.
А какво мисли този,
който желае повече:
,,за последно съм луд,
но съм себе си’’.
Ето, спомням си,
тук имаше смях и
ето те теб –
ненавременен, а със устни –
и двете напълно излишни.
,,Тези признания,
толкова листове
и така еднократни!’’ –това казах.
Тъгата е наша-
тази вечна зависимост
от нечия собственост.
Времето, порива, думите –
бяха мои , но вече са другаде.