Неопределена обич

Омръзват думите

и не започват

наново своето ухажване.

Светлината се пречупва в края,

едва достигнала очите й –неосветени!

Петна по слънцето са думите

и не догарят вече в залеза;

докосват се и пак разплакват

познатите си пръсти –

сантиментално!

Очите й задържат

загубеното през годините –

плачът отеква във стените си,

неопознали свое утро.

Обич

Денят се свива в обич

и прегръща

от умиление часовете си.

Едно поле със цвят от лятото

разстила своя смисъл и замлъква ;

застинало в дъха

сега е без листата си,

без времето

и може да не пада от сезоните.

И там ръцете им разтягат края,

за да отрежат от тъгата.

Разсейвам се от нюансиране –

такъв е и от части спомена:

едно окапване в полето,

което не познава датите.

Ретроспекция

Запретвам рокличката
и съблазнявам.
Така ли казах? -
харесвам думата и давам поводи
на вятъра
да отпочине този път от себе си.

Това е твърде ясно за живота
красиво да помахва с термини:
една условност всеки път да сричаме
на каменните бюстове в сърцата си.
Разбира се да бъдем равни
пред олтар на думите
е нещо като ерес за изкуството.
Един въпрос ни принизява
долу с времето:
защо не сме научени да свикваме
макар да сме успели да не сричаме.