,,Животът не оправдава усилията, които изисква...’’
,,Дай ми лека смърт и ме разходи из живота’’- такава би
трябвало да бъде сентенцията на
художника.’’
,, На живота трябва да се гледа с ирония’’
Христо
Калчев
Пишем за мъртвите, за
да ги потвърдим наново в живота. Ще направя писмен опит за оттласкване
от клишетата, по които се създават текстове и се реабилитират автори,
неспособни да потвърдят или откажат
своята легитимност в литературните полета заради полагането им в други предели-
онези на небитието, което наричаме смърт.
Както е известно, единственото,
което един жив автор може да направи, за да повика наново образите на миналото
и да ги припомни във вечно изплъзващото се настояще, е да пише за тях. Пиша за
писателя Христо Калчев и по този начин го връщам в живота - онзи на словото,
който е отвъд тленността на физиката. ,,Наведи глава пред смъртта, тя е твоето
бъдеще. Смири се и върви. Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш
и в своето разединение. Умри в мълчание ’’ („Луда вода“. София: Народна младеж, 1980)
Освен с
псевдополитици в България е пълно и с псевдолитератори. Те отдавна са
преживели своя духовен аборт, ощетили са тялото от душа, и са превърнали всеки
свой разговор за ценности и за обществена разруха в тежък рецитал на несъстоял
се (личен) живот. Тоест, използват словото не като морален аристократизъм, а
като прозачен параван. Лошото е , че са
лесноразпознаваеми, но никой не им казва да прекъснат изстрадания си монолог от страх да не бъде
отчислен от писателския несъществуващ елит, или от групата критици, които по
образ и по подобие са част от панаира на литературата, разиграван и отиграван
вече толкова години в страната ни. И те всички - автори и анализатори, а и
поотделно са във взаимнопреплетените връзки на непоносимостта и завистта,
породени от копнежа по единствена вселена, неповторимо създадена от всеки автор, и едновременно застрашена в същността си от невъзможността да бъде една от близките граници с друга
нейна алтернатива. Този копнеж е типичен
за всяка литература. И особено болезнен за нашата в постмодерния й период.
Писателят Христо
Калчев заобикаля типичното по един на
пръв поглед лесен начин - не пише маниерно, не слага постмодерни етикети за
разпознаване, защото знае, че всеки етикет е удобен, но преходен. Не е лесно да
бъдеш встрани от каноничната права на
линейно писане преди 1989 година, а след
нея (1989) да споделяш вулгарно болезнени истини за отдавна
продадена родина, за невъзможната правдива самоличност на човека в България и
за непостижимата идентификация с родното.
Всъщност най-трудното е да опазиш вярата в човешкия облик на човека:
това е неуловимото докосване до истината в писменото слово: ,,...тогава вярата
в човека е изстъпление на романтичния инфантизлизъм и според
сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване..’’.
Независимо дали споделя исторически сюжети или обществено-йерархични кариерни отношения
, в първите си книги, Христо съумява да изведе темата за любовта в нейното
задължително несъръшенство по един естествен, човешки начин, така, както умеят
само добрите писатели. Текстовете му
побират света, а след това го разделят
на други, по-малки части, в които художествената фантазия започва диалог с
читателя. Може би именно този ословесен разговор
, постижим чрез книгата, е един от гарантите за расово писане. ,,Знаеш ли каква е трагедията на съвременното
семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му
бруталност.’’; ,,Кому е нужна баналната истина- животът е
безсмислен, защото е обречен на смърт- съпротивата срещу времето и смъртта
създават изкуството’’. (Вътрешна
светлина“. София: Български писател, 1981). Разбира се, любовта е част от понятието щастие,
така успешно вмъквано в художествените светове
на различни писатели и същевременно всеки път различно, пренаписвано
през окото на личната емоция.
И друго, което се забелязва в по-новите му вулгарни романи: Христо Калчев никога не
започва отначало писането си, то е предварително изстрадано, осмислено и
охудожествено чрез опредметяване на сложното – изгубената България няма шанс;
тя е част от световната карта по заличаване не само на идентичности, но и на
държави...,, Човешкият дух няма шанс на
земята. Опитите на света да създава справедливи общества и държави много
приличат на Фаустовите мъки с философския камък’’.
Сещам
се за Константин Павлов, който омерзен споделя, че него никой не го
печата. Христо, макар и усилено отпечатван във ( все още несвършилия ) мутренски период на българския живот
(1996 – 2006г.), сякаш остава в покрайнините на така обичаното от
литературоведите ,,конструиране на родното’’.
Припомнете си го! Родното
побира родината заедно с нейните невинаги уместни конструкции на словесни
споделяния и някак всеки път оправдава и оневинява тяхното бъдеще,
предизвестявайки всеки край. Писателят Христо Калчев не само конструира една от
линиите в литературата ни; неговата вътрешна
светлина рязко се разграничава от послушното и познато съгласие с всичко,
което е a la mode, с приемането на словото като клюка. Защото да пишеш, означава да не бъдеш
част от едно и същото. Да бъдеш уморен и същевременно жизнен - едно
противоречие, което отграничва ума от инерцията на ежедневния говор. ,,Смъртта е като шанса, или идва, или не.
Еднакво безсмислено е да залагаш и на двете.’’
Пиша
за човека Христо Калчев, и връщайки го в словесния живот, се справям отчасти с
конструкциите, които умишлено пропускат едни автори, а други оставят забравени.
,,Какво повече може да иска един човек,
който се е научил да разбира хората. Бях по-щастлив, когато не ги разбирах.’’
,,Когато човек се заеме с творчество, трябва да е наясно със себе си: дали
работи за суетата: ,,Аз ще бъда вечен!’’ или участва със скромните си сили в
прякото възпитание на своя народ ’’. В словото си Христо е оптимист; той намества
пластовете на годините заедно с
новородените, които според него трябва
,, да свършат своята работа’’. ,,И
все пак, хората са така устроени, че не могат да съществуват без доверие един
към друг, колкото и наивно да изглежда това’’.
Един
наивен реалист или един скептичен
романтик? И двете, както и всички производни на вътрешната светлина на Христо
Калчев, която не побира лесните понятия, но има своето важно място в родното
конструиране на литературата ни.
