петък, 30 март 2012 г.

Растителна лирика


Цветята сякаш се стараеха повече.

Дъждът окачва капки

по предметите:

огъва ги,

покланят се

наклонени

във времето.

Цветята  се

усмихнаха,

заспаха –

погалени,

изкъпани

от капки.

Предметите

останаха

със гърбици:

насочиха си лактите

напред.

четвъртък, 29 март 2012 г.

Незавършен образ


На човекът му липсва нещо:

 качественост.

Стилът

създаде

своето

пространсвто:

незапълнено

предметът се

изпълни с болката –

сглоби я

в частите на стаята

и си направи навес.

Лъчите ме разплакват

с топлината си –

несвързано,

без качества и хора.

Запълнената липса

полепна по стените:

остана си сама

в идеала си.

събота, 24 март 2012 г.

Пролет


Разчорленото

време

прави неподвижен въздух:

почти бял:

на цвят.

На аромат:

безмирисен.

Хората са с блатни помисли:

инстинкта ми

шепне със ухото си.

Въздухът задряма пролетно

и тъжно;

хората пробиха камъка.

четвъртък, 22 март 2012 г.

Рамка


По гръбнака

на черепа лазят чужди мравки.

Работливи са:

обществено,

съзнателно.

Нежността е

смазана,

когато се влюбва.

Егоисти сме:

по списък,

по плоча,

по наследвство.

вторник, 20 март 2012 г.

Естетиката на мисълта


  Да засегнеш част от човешката психика; да се опиташ да я изучиш или разбереш е невъзможно. Философията, като наука, е опит в невъзможното, който провокира през времевата ос на живеенето един отделен, различен и необикновен подход за частично разбиране на смисъла. Под думата ,,смисъл’’ в бъдещите писмени разсъждения ще имаме предвид разширяване на етимологичното обобщение в едно съзнателно разпръскване на отделни дялове. Аналогично бихме могли да определим и философията като неподредени частици от общ пъзел. Относителното мислене на съвременния, т.нар ,,модерен човек’’  се прехвърля както върху вербалните му споделяния, така и върху нагласата на погледа, докосващ се до изкуството. Конкретното интерпретиране, което през времето е добило формата на индивидуално (личностно), някак откъсва възприемането на красиво и грозно в полето на различното.

  Да разделяш нещата е характерна нагласа на науката за философска школа или направление. Личното ми усещане обаче, не конкретизира в оптимална/окончателна оценка определяемите за добро и зло; красиво и грозно. Естетиката е дял на инстинкта, който е индивидуален. От една страна можем да възприемем самото усещане за ,,различно’’ като индивидуално. Тоест, всеки от нас припознава себе си като ценител,оценител и оразличител на естетиката в нейните проявления . Можем дори да се самовъзприемем като постсъздатели на конкретна творба: начинът, по който отделният поглед възприема дадено сътворение,  създава от изкуството своеобразно допълване в наслагването на усещания. От друга страна, изкуството би могло да се впише в едно подсъзнателно разбиране за грозно и красиво, което вероятно предхожда евентуалното бъдещо оформление в реалното споделяне на конкретна емоция, създадена от подобен вид форма на изкуство (на материално ниво). Подсъзнателното някак рамкира в граници иначе символноосвободената форма на творчество, затваряйки естетиката във вакуума на едносъзнанието. Разбира се трябва да правим разлика между естетиката  и конкретното естетическо преценяване.

  Светът на материалното е свят на опозицията. В тази връзка, философията на изкуството , често бива подлагана на школно преразпределение. Разбира се, обяснението е в човешката природа и нейната характерна дисонантност. Самата терминологичност на ,,свободата’’ предполага опозиция. Да си различен, означава да си опозиция на опозицията. В крайна сметка  подобен принцип изгражда и фундамента на науката за усещане, каквато неминуемо е философията.

БезОтговорен Въпрос


Думата ,,готов’’ е притеснителна. Човек никога не е готов за нищо. Животът е това, което се случва; изненадата от секундното и след това отминало. Да бъдеш готов , е да излъжеш смъртта. А тя е следлъжовна. Тоест готовността е лъжата на възпитанието: лъжем, защото сме възпитани. Самото възПитане задава асоциативна игра на въпроси отвъд самото питане: имаме ли общественополисна подготовка за кимане с глава, която наричаме възпитание или предпочитаме да си играем следвъпросно?

понеделник, 19 март 2012 г.

Мислите

 Мислите, които минават през главата са всъщност  доказателство за шизофрения в непрекъснатото й проявление. 
 Ние си говорим постоянно със нещото в нас, което наричаме себе си.
  Диалогомонологът стихва едва когато запсим,а може би не.
 Не зная.
 Обобщено мозъкът ни е непрекъснат производител на потоци от неизречени думи, които от своя страна са опрделяеми на всяка частица от хиляди мисли.

събота, 17 март 2012 г.

Късмет


  Да намериш стари обувки било на късмет. А да ги хвърлиш високо вероятно във въздуха (то няма накъде), да ги ,,овиснеш’’ на някоя електрическа жица  се нарича късмет във финал. Ритуалът на висене предполага както ветрови полюшвания, така и поръсване със сняг в даден сезонен етап. Изобщо сезонна работа се струпва върху късметлийски старите или намеренохвърлените обувки.

  В тази връзка, или в някоя друга, често едното, а може и двете очи на случайни минувачи или на още толкова случаен късметлия споглеждат самотна сврака  на един крак, която си говори с въздуха или с жицата. Свраката пазител... И тя иска да е съпричастна към добрия случай.

  Това ли остава от живота? -Да търсиш характеристиката на случая; чифт захвърлени обувки с незнаен номер и самотна птица, която да подканва последното поглеждане. Един късмет на случайността, вмъкнал се между светлото и тъмното пространство на душата ни.

петък, 16 март 2012 г.

VII.2011


Не ме виждаш.

Има криви огледала,

които не искат

да погленеш нощните

пеперуди по лицето ми.

Душата ми е карикатура,

която танцува пред теб

истории

в огледални светове.

Познаваш ме по

шума на стъклата.

Ще нарежат краката ти:

не стъпвай.

Пепрудите отлитат по

тъмни завои.

Остава само отражението ми.

Ло и Сту - 6.04.2011


Той:

Отивам си.

В друг свят.

Където сърцето не спира.

Където не пресъхват реките.

Където няма тъжни теменуги.

Тръгвам си;

в друг свят;

свят само от теб.

Тя:

Гледам те през дима:

пушиш,

а вдишваш безкрайността.

Теменугите не могат да бъдат тъжни,

когато са с теб.

А ти си неподчинимия!

четвъртък, 15 март 2012 г.

Четвъртък


Луната падна

през прозореца

и си навехна

светлината.

Това е хроника

на болката:

съвсем безшумна,

непринудена.

Ударът се сля

със времето

и заприлича на жена.

Истината често

е луна със

синини.

неделя, 11 март 2012 г.

На три пръста


Светлината

предположи

своята сигурност.

На облог:

хазартна е.

Светлината

сякаш

изостави

натоварената дума

и се сгуши в мрака.

Повехнало

от скука

времето

разказва приказки

на свраките.

Единствените празници

просветват,

за да си кажат някоя дума.


събота, 10 март 2012 г.

Странни сенки


Вървеж без сянка .

Наоколо:

магарета;

пасат и дишат -

ритмично.

Има още:

изгарям се

във времето

на огъня,

в изсъхнала трева

в магарета и в сенки.

Спиране.

Храмът е

съзиране –

танц на сенки

и вид прощаване…

Теб целуват

по спомени,

вървиш и

свиваш дните си,

прегънато,

със болките.

Понякога съзираш

през годините

неспирен бяг

на прах по пръстите,

на мен след погледа

на моя сянка…

петък, 9 март 2012 г.

Римата в смъртта


Разказаните приказки

са детски –

за смърт със сърп

от някой мит.

Смехът е в края,

тоест е ъглов –

на сенките

зад стъпките от мен…

И,

там,

в безкрая,

захвърлени души скимтят

от онзи стих:

случаен,

с думи на сълза…

Момиче с песен,

направо строфа

срича времето след час…:

припева на флейти –

дано си спомнят някой път.

Смъртта,

на лунен сърп разпъната

е само сън

на тленността:

Интимни са

на сенките усмивките;

разхождат се в безкрайността….

сряда, 7 март 2012 г.

Ирония по первазите


Трагичното загуби

жанра си;

денят накаца по первазите:

безкрайно нежно,

във саксия.

Животът е с

первазно минало:

окачва се,

полепва

по материята.

Трагичното

намери времето –

таванно

и зазидано;

безпомощно.

Графитът е с

финал:

убива жанра

в утешение.

вторник, 6 март 2012 г.

Условно на втора


Задържаш в теб

неясни думи.

Играеш с тях;

не си самотен.

Гледаш как

разбутвам житото

и пускам аромата си:

усещаш обръчи;

завърташ думите

към мен.

Неясни са,

самотна съм

по спомняне,

по класове..

Задържам те

наесен е ; 

посипсвам

теб с листата си.

Отрано е -

сезонно.

Споделям ти

такава истина:

и пак са камъни,

и пак е същото.

Едно завръщане

към мен със житото.

Условна истина


Как се казваше това говорене ....

Първият въздух на едно проплакване.

Не знаеш –

заблуди в теб

стоят по клоните

и пеят песните

на умрели птици.

Тъжно е

аз съм на пейката,

плача и свивам ръцете си.

Страховете са осъществени

и вече знаеш,

както и аз :

в смеха е временно

нещо божествено.

Виждам  в хората...

Ето какво е 

да знаеш въздуха,

да плачеш първи.

Аз съм на пейката,

не скривам себе си

и гледам с очите им.

Такава съм -

несъществуваща

и временна...






Тежест


Малко предизборно

в стая на топлото

усещам тежест.

На килограм са хората;

скачат по мене.

Така и срещите,

беззъби устните

споделят чашите.

Изборът е труден:

наизуст през разговор

рецитират живота си.

Така не става.

Награди някакви,

словесни глупости.

Така са всичките:

продават усмивките

и лъскат маските

вечер след празници.


понеделник, 5 март 2012 г.

Восъчни спирки


Не слизам на спирката,

не чакам последните гари:

гръмотевици са очите ми-

осветяват започнато търсене.

Тъмни купета на някакво

бягство–

загадки,

а после щракване с крушки.

Няма нищо за казване,

няма гари по спомени.

Някак е само моментно

прекъсване на разсеяни мисли.

Зная по памет изправен дъх

преди скачане-

искам да бъда съдбата

на спирки и гари,

за да няма вече пътници

търсещи щастие.

Поемам си части от въздуха,

капчици съмнение гъделичкат краката ми:

скокът е труден дори

и в засилката.

Очите ми викат отнякъде-

подаряват ми гръмотевични бури;

завъртат света ми

в мъркащи звуци.

Пищят ми ушите,

свирят последната песен–

знак за запалване

на всяко прескачане.

Захапвам си устните

и пия кръвта си;

поглеждам към тях

и политам.

Правя спирки от восък

за пътници търсещи щастие,

за да няма гари и влакове.

Прах и вятър


Ветровете са прашни;

замазват в пепел

парченца щастие;

правят танц на черупки.

Държа метла:

чистач на улици-

парченца няма,

дори боклуци.

Ветровете са топли

и някак бавни:

като спуснати щори,

закриващи времето.

Намирам себе си

в цветни шалове-

разделят вятъра

в обратна посока.



Разминаваме  думите

в напразни опити и обяснения.

Това не е споделяне;

погрешни глаголи

бият в главата ми.

Разминаваме себе си,

осъзнаваме късно

простата истина:

условностите пречат

дори и на мравките.

Хиподрум е животът  ни–

за конно надбягване,

в което конете сме ние.

Метрото


Возя се всеки ден в метрото- права или седнала. Един хаос от глави и очи;едно безумие на тълпите. Ежедневен ужас на все същото-безкрайно возене на различни житейски посоки в общ вагон и с моята.
Намерих си място почти веднага.
Гледам напред без да обръщам внимание на разни погледи, преминаващи от тяло на тяло. Правя се на сама, за да минат и през мен без да ги усетя- човек без компания по пътя към нещо си.
Видях възрастната жена, която се качи на една от спирките. Видях я,защото мина пред погледа ми. И...цялата игра на криеница се развали през очите ни. Излязох от въображаемата къща от седалка и стъкло, в която бях потънала. Имаше нещо в очите й;нещо далечно за нея, отдавна отминало, но непроменило този детски израз. Веднага станах и й предложих къщата си. ,,Благодаря ти мило момиченце'' - каза ми тя.
Миг, а след него следващ - все мигове и пак същото, все това пътуване за някъде, все това метро: този влак, претъпкан с освирепели, безразлични, наведени глави. И все пак в този влак има и очи, които ще те погледнат под различен ъгъл, ще се съединят с твоите и ще станете взаимни, макар и да не се познавате. И в хаоса вероятно има някаква мъдра истина, която се прокрадва през нечий съпричастни погледи, оставяйки при тях до следващата спирка на влака. А след това: може би продължава във времето.

Божури


Ако има цветни дни,

те непременно са пролетни -

жълти и червени.

Висят над мене

като облаци,

навяващи изживяно време.

Като цвят от божури

обръщат ме-

мен,

цялост на цвете

сбъднато в априлско стихотворение.

Събудих се цветна

отново жена

в очакване на ново вдъхновение.

Навярно божурено,

навярно тъга ,

но

някак стоящо над тези природни явления.

Урок по рисуване

Художник ли си?
Нарисувай ме-
такава  мен си:

знаеш ме-
разпилявам се

в мисли
и в стихове..
Цветовете ми знаеш:

пролетни-
такива цветни,
жълто-зелени са.
Цветовете душевни:

също знаеш -
читател на души си.
Аз имам ли цвят?

Или съм прозрачна като чадърите-
онези есенни над птиците -

може би щъркели?
Веднъж пролетна,

друг път прозрачна:
такава съм- незнаеща.
Ти знаеш,

ти виждаш- от дъното,
там няма нищо освен всичкото,
там има всичкото- в картини измислено.

неделя, 4 март 2012 г.

Душите


  В село Смилово – просто едно пространвство някъде до други две -  три села, някой отвори фабрика за души, непонятна и несъществуваща никога до сега, никъде по света и по вселената. Всъшност този някой знаеше доста добре, че иска да направи прототип на Божествената фабрика, която ежесекундно приема някоя и друга душа или по скоро я поглъща,а с това никак не й помага, защото тя (душата) изгубва своята самостоятелност.

  Някой направи Фабриката в село, за да не се разчуе прекалено бързо гениалната идея– не искаше опашки от хора, които да й се молят за малко щастие. Някой всъшност беше Тя и реши да не се възползва от създадените по уникална технология енергийни трептения – т.нар ,,души’’, да не ги поглъща както правеше онзи вселенски белобрад старец от облаците и от иконите, а да ги предоставя за лична употреба на всички нуждаещи се граждани на държавата, в която се беше разположило доброто село Смилово, в което впрочем не бе останала буквално жива душа освен слепите десетина старци, които не искаха да видят липсата на черква и училище така важни за бившият им живот. Сега, те, също чакаха установения ред, за да възвърнат духовното си зрение чрез душевната Фабрика.

  Тя реши всеки кандидат– душа да подава молба за кандидатстване: когато бъде одобрен даден индивид, той незабавно ще бъде информиран за душевната трансплантация, която ще го сдобие с ново Аз. Отначало хората не вярваха в подобна според тях дяволска намеса в обикновеният им ежедневен живот. Те и никак не подозираха липсата на душа. Това беше и най– тъжното: хиляди хора имаха тази липса, а малцина от тях,да не кажем почти никой не знаеше за празното място в мозъка; бяха свикнали да ядат, спят, да чукат и да реват за пари и нищо друго не можеше да ги заинтересува, а и нямаше нужда, нямаше необходимост. Тя каза на доверени хора, разбира се от носителите на това странно нещо в главата за своя замисъл. Разбира се имаше подкрепата им , но новината се разчу и понеже повечето обитатели на селата и градовете в тази държава особено държаха да бъдат  модерни, а душата явно си пробиваше път през моловете с всичката енергия, на която беше пряк носител, та и те я пожелаха като аксесоар, било то и невидим в главите си. Разбира се,че Тя искрено се забавляваше– не искаше да им ги слага, но пък четейки молбите им разбираше в какъв свят бе попаднала. Не можеше да не се удиви– как този вид продължаваше да съществува въпреки нивото си на развитие. Честите й разгворои с Луци не спираха да го подканват да престане за се забавлява с тях, а да ги накаже: никак не заслужаваха неговата светлина– до един бяха слепи…

 Душите бяха безплатни.  Информацията учуди тази медуза на материалност, която представляваше държавното общество. Пипалата, увити около пръстите на всеки бездушен човек не спираха да се стягат и отпускат, непозволявайки му опит за концентрация върху желанията си: те(пипалата) концентрираха единствено нуждите му, бетонирайки и най– малката проява на различност. Единствено някой и друг възрастен сляп човечец пожела да си трансплантира душа….

Сиви и тъжни вървяха тези хора по улиците…

 Тя, въпреки разочарованието си искаше да им помогне. За това и направих Фабриката….

 Аз съм тя. Аз направих всичко, за да одушевя тези липси. Исках да ги променя. Все още чакам резултатите. Не на всички понесоха новите мозъчни придобивки– има много страдащи от главоболие, други пък просто се чешат по главата неистово.

Исках да разбера празните места,а все още не съм научила да как да съществувам докато очаквам промяната…

събота, 3 март 2012 г.

Писателя и детето


Има различни писатели- щеше да е твърде отегчително ако нямаше. Щеше да е голямо наказание да си приличат в общия стремеж към различност.
Какви ли не глупости са изговорени за пишещите, какви ли не глупости и те са написали. Изследователи на души сме ние- четем ги върху листата. Важното е да ги почувстваме, не да ги тълкуваме.
Има фалшиви писатели, които се поливат целогодишно със смешни думички, вменявайки идеите си в главите на общата Глава мисъл- тази на лисичите опашки около вратовете им. Фалшивите писатели са всъщност едни ограбени души на тъжни самотници- седят в тесни мазета с разбити катинари на вратите. Опитът за разкрасяване в чернобели текстове е неупсешен- така не трябва, така не става.
Има и дяволски писатели- от кога започнах и аз да ги разбирам тези дяволски неща....
Бях дете- на седем-осем годинки, почти както сега, но с по- руса и по- къдрава косичка.
Имах си дядо, както всички деца, но специален: писател беше той и аз въпреки, че не разбирах от писане, разбирах от различност, което не беше зле за онзи отминал момент от живота.. Писател да, но от симпатичните за мен- инетересните. Виждахме се рядко- бях много малка, а той много голям; зает с писане, бохмество, жени, деца- никак не му е било лесно, а аз никак не съм и знаела тези неща за него. Само това, че ми идва на гости. Май беше доста забавен- исках да му се направя на интересна с непрекъснатия поток от въпроси, които неизменно задавах и на всички срещнати хора- за имената и зодиите. Разказа ми разни вицове без да знае,че нищо не разбирам- както и до сега от такива смешки, само им се усмихвам тъповато, за да не си помисли някой дявол защо точно аз не знам нищо от тази работа. А пък и щом той се смееше, усещах форма на съпричастност към емоцията му. Каза ми да започна да пиша, когато разбра негативния отговр в очите ми: пишех си само в дневника за барбитата и приятелките, но пък бях много доволна от написаното... Днес, след толкова години ли ми се явяват ръкомахайки с цигара въпросие му? Късно ли е, закъснях ли се питам аз, без да мога да попитам и него? На осем ме вдъхнови да напиша разказа за пепелника: ,,От всичко може да напишеш нещо''- каза ми той...В годините останаха само дневниците.. Сега остана желанието от някъде да ме вижда през вселената и да се гордее с мен. Нищо, че се запознахме когато бях малка,а той голям.....





Време


Погледът ми викаше.

Ти чу ли думите?-

онези страшните,

онези крайните…

В  последен полет казани…

Те бяха тайната,

онази старата,

години пазена в храма от захар.

Видя ли времето 

така огледано,

завинаги по лицето ти?

Не вярвам във времето,

а само

в мислите по нещо отминало.

Така във спомена

не съм открадната,

не съм наивница спираща мелници.

Там на поляната съм пролет идваща,

прераздаща в годините с цветя и лебеди.

Не вярвам във времето –

зла измислица

за успокоение на живите.

Лъч от слънцето










На плаж без хора лежа

във пясъка -

слънчево момиче

в очакване на прилива.

Строя си замъци -

такива пясъчни,

красиви може би.

Усещам прилива,

усещам силата,

която скоро ще ме вземе.

Страх ме е от това измиване–

дали вълните ще скрият замъка на всичко пясъчно?

Или потопена в тях, ще се разтворя в посоката на слънцето.

Принцесата на всички демони…

Ако по тялото ми останат следи от пяната,

ще бъда носеща-

по нещо малко,

но вечно в себе си.

Това желание е вид ласкателство–

за притежание на лъч от слънцето.

петък, 2 март 2012 г.

По улицата


През улицата

завръщам

себе  си;

припомням се пред теб

без дните си.

И пак те хващам ,

но не съм с ръцете си.

Продадох ги….

И пак те хващам , 

но не е същото :

без сянката,

без времето.

Незаменимо –

продадох ги и

спрях секундата.

Разказвам ти –

полека,

гледайки:

припомняш ми

коя съм.

И някак лепкаво

и разтегливо

секундното

остава мое.

И пак те хващам –

този път със струните

и вече всичко си остава същото.


Общо показвания