Метрото

Возя се всеки ден в метрото- права или седнала. Един хаос от глави и очи;едно безумие на тълпите. Ежедневен ужас на все същото-безкрайно возене на различни житейски посоки в общ вагон и с моята.
Намерих си място почти веднага.

Гледам напред без да обръщам внимание на разни погледи, преминаващи от тяло на тяло. Правя се на сама, за да минат и през мен без да ги усетя- човек без компания по пътя към нещо си.

Видях възрастната жена, която се качи на една от спирките. Видях я,защото мина пред погледа ми. И...цялата игра на криеница се развали през очите ни. Излязох от въображаемата къща от седалка и стъкло, в която бях потънала. Имаше нещо в очите й;нещо далечно за нея, отдавна отминало, но непроменило този детски израз. Веднага станах и й предложих къщата си. ,,Благодаря ти мило момиченце'' - каза ми тя.
Миг, а след него следващ - все мигове и пак същото, все това пътуване за някъде, все това метро: този влак, претъпкан с освирепели, безразлични, наведени глави. И все пак в този влак има и очи, които ще те погледнат под различен ъгъл, ще се съединят с твоите и ще станете взаимни, макар и да не се познавате. И в хаоса вероятно има някаква мъдра истина, която се прокрадва през нечий съпричастни погледи, оставяйки при тях до следващата спирка на влака. А след това: може би продължава във времето.