Восъчни спирки

Не слизам на спирката,

не чакам последните гари:

гръмотевици са очите ми-

осветяват започнато търсене.

Тъмни купета на някакво

бягство–

загадки,

а после щракване с крушки.

Няма нищо за казване,

няма гари по спомени.

Някак е само моментно

прекъсване на разсеяни мисли.

Зная по памет изправен дъх

преди скачане-

искам да бъда съдбата

на спирки и гари,

за да няма вече пътници

търсещи щастие.

Поемам си части от въздуха,

капчици съмнение гъделичкат краката ми:

скокът е труден дори

и в засилката.

Очите ми викат отнякъде-

подаряват ми гръмотевични бури;

завъртат света ми

в мъркащи звуци.

Пищят ми ушите,

свирят последната песен–

знак за запалване

на всяко прескачане.

Захапвам си устните

и пия кръвта си;

поглеждам към тях

и политам.

Правя спирки от восък

за пътници търсещи щастие,

за да няма гари и влакове.