Отново съм аз, пак съм се върнал...
в твоите спомени
завиваш ме вечер.
Капе в душата ми,
восъчен смях от старо щастие.
Ти се усмихваш по детски със слънце
създаваш съня ми.
Ще ми кажеш ли вече как се движи живота?
През сезоните слънцето лъчите си сменя,
а с теб не сме себе си.
По многото спомени
със части любов,
на сън ще рисуваме по лицата си вечност.
В пълния поглед на толкова спомени
душата се влива.
Залезът плаче, след него небето
разбира: восъкът стапя сълзите на времето –
пак при теб се прибирам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар