НАВЯРНО ЩЕ
ДЪРПАМ ДЪЛБОКИТЕ КОТВИ
Сред най-важните неща, за да се
самопостигне един поет и творец, е да има чувството за собствена първородност.
Това усещане е особено важно за поети, които имат в рода си забележителни
предходници. Такъв е случаят с Лора Динкова, която е внучка на големия поет и
творец Иван Динков.
Опасността е да се превърне в подражател, епигон на предходника.
Измъкването от ореховата му сянка е първото и основно изпитание, което трябва
да преодолее наследникът. Може определено да се твърди, че това е успяла да
постигне Лора Динкова, защото тя споделя най-общо универсалното разбиране за
същността на поезията, каква трябва да бъде тя, кое е поезия и кое е имитация
на поезия и се разминава с нея. Тя следва собствен път, има различна поетика от
Иван-Динковата и своя различима индивидуална творческа физиономия.
В това се убеждаваме и от новата й
стихосбирка „Диагноза тишина”, в която е включила и няколко стихотворения от
предходните си две поетични книги – „Отключено безвремие” и „Осиновени думи”.
Самите заглавия на стихосбирките говорят за смисленост и дълбочина на поезията
в тях. В потвърждение ще цитирам споделеното от Лора Динкова в „Няколко думи от
автора” в началото на стихосбирката: „Без
да бъде претенция, писането е знание, което проектира светове и разширява
духовните обеми на човека. То се съпротивлява срещу застиването на живота и
инерцията на мисленето. Поезията е непрекъсващ разговор между Бог и Поета – тя
е превод на небесното на разбираем за човека език. Поезията ни показва защитени
откъм зло места във вселената. В някакъв аспект тя измайсторява непонятен
порядък, където думата „смърт” е невалидна.” Тези думи говорят за ранна
зрялост, която е характерна за достатъчно талантливите: никаква лековатост,
епидермалност, захаросаност, сладникавост няма да открием в стиховете на Лора
Динкова. „…животът ми ще бъде дълбока
река” зарича се поетесата в „Обич на прощаване”. И го спазва в творчеството
си. Ще цитирам част от първото стихотворение „Вместо предговор” от поетичния
сборник, за да се убедите в истинността на критическото ми споделяне:
Навярно няма чисти и във
словото.
Така успокоявам ранното
израстване
достигнало кристално проявяване
в един сезон напълно според
нормите.
Приглаждам и подреждам мислите,
които застояват, замъгляват
погледа
и правят лесно време в паметта
си.
Така изглежда някак си прозрачно
нестигнатото дъно на душата ми.
Пред погледа ми се сплъстява
малко призрачно
жена пред раждане или пък мъж
след зазоряване.
Очакваме в метафори
живота си,
това, което казваме и пишем,
е всъщност личен предговор към
мислите,
пред които сме с петна в душите.
Вижте акцентите-самохарактеристики на
поетесата: „ранното израстване”;
„подреждам мислите,/ които замъгляват погледа/ и правят лесно време в паметта
си”; интересуват я мислите, „пред
които сме с петна в душите”. В романа на Иван Динков „Хляб от трохи” четем
следната мисъл от бележника на поета Радко Белоземски, който в известен смисъл
е прототип на автора: „Езикът е нашата родина. Първо трябва да изчистим думите,
след това трябва да изчистим погледа, за да достигнем до истинското познание на
нещата.” В тези думи Динков споделя разбирането си за художественото слово. Но
Лора Динкова е намерила собствените си думи и начин да изрази сходно разбиране
за Словото и това говори убедително за нейната автентичност. Нейните думи „чакат ново раждане”. И поантата, която
изразява нейната хуманистична универсална съпричастност. Стремеж към лично
творческо самопостигане откриваме и в „Ръката преносител”:
Запази малкото щастие и
протягай
високо ръката си да
прихване свой
личен, божествен произход.
И отново дълбочина в хуманистичното
послание в края на стихотворението:
Автентична е само мъката,
заседнала между листа и
мозъка.
Лора Динкова не иска да е сред поетите, „които/ вече правят сувенири, вместо
стихове”, т.е. псевдопоетите. За псевдопоетите и псевдопоезията,
псевдоизкуството става думи и в „Преброители”:
Опитвам, правя временни
компромиси
пред новата подмяна на
изкуството,
усмихвам се, а след това добавям,
че някои правят стихове от
органи,
без да разбират от
прекръстване
и от внезапно млъкване.
Поетът трябва да пише само тогава, когато
има да сподели нещо важно, смислено и значимо с хората. Трябва да притежава
усет за това, за да се опази от празните думи и стихове, трябва да носи
вътрешната мяра за поезия и значимо изкуство. Поезията има нужда от п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и, т.е. от ценители,
които да откроят стойностното, талантливото, смисленото, автентичното от
ненужното, слабото, имитацията. Истинският поет и творец се ражда в известен
смисъл и подготвен за мисията си, защото владее нужната мярка, себепреценката,
което е особено важно:
Впита в теб през целия живот
неканената болка ще отсяда,
ще приближава близо до
сърцето ти
и бързо ще открие
вечно място.
(Но (ти) няма да си
изненадан, защото си предупреден.)
……………………………………………………………………
напипваш ококорената болка,
която вечно чака твоя прием.
Поетът трябва да притежава чувството за съпричастност
към човешките нещастия и болки и главно това да го интересува и стимулира. „И чуваш тишината само когато носи скръб!”
– заявява поетесата във „Вината полепва”. Скръбни и изпълнени с болка, тъга, самота
са стиховете на Лора Динкова. „Мъката/
като камък/ на шията ми/ дълбоко в мен”, болезнено споделя поетесата в
„Приятелство”, размишлявайки и за смъртта. Съчувствието, състраданието към
унизените и оскърбените е вродено у тази поетеса. „Сърцето ми потрепва в малка бездна” – споделя Лора Динкова в
„Наситена магия”, зарича се да извади приближаващата смърт от сърцето си и чрез
нея да „освети мрака”. „Невъзможно
е да остана безмълвна” – изповядва поетесата в „Провал”. Нека това е
творческата й аксиома, която да я съпътства в трудния поетичен път. И отново
жажда към собствена творческа идентичност и бягство от творческата преструвка,
неискреност и преиграването със стиха. В „Поглед под лупа” лирическата героиня
се оглежда дали зад нея „някой ще
проплаче”. „Сърцето е във мястото на празнотата” – драматично споделя поетесата във „Везни”. Страшно е, когато Бог
си тръгне от душите ни, тогава ще се обезчовечим и окончателно озверим.
Настроенията продължават и в „Шега”:
…хората чакат лична отсрочка
за неумението да бъдат
човеци.
Чувството за апокалипсис, ако човекът не
стане по-състрадателен и хуманен е настойчиво. Същевременно съществува и
страхът новият род човешки, новите хора с нова нравственост, за които мечтае
Лора Динкова да се окажат същите по природа, носещи в себе си злото, а може би
и по-зли от днешните:
Какво ще правиш с
цялата си
същност
заграбвам от лицето ти
защо непременно е мъчително
защото ако се повтори
ще бъде втори път
разочароващо.
Мотивът за задължителната промяна и
хуманизиране на човека е основен и за „След изкушението”:
Защо пред погледа са все
въжета –
изпънати, готови за увиване?
Човекът има спешна нужда от
ново назоваване.
Поетесата мечтае и за собственото си
прераждане, в което ще бъде по-добра и хуманна, без капка зло в новата си
същност и нравственост:
…ще бъда добра като сън
като мълчалива песен
помогни ми да върна обратно
своето начало.
Желанието на лирическата героиня е да се
завърне в чистото детство, в неопетнената си нравственост. Хуманистичните
тревоги откриваме още в мотото на „Обмен”: „Много
гробове/ малко човеци”. Това е горчивият и болезнен извод на поетесата.
Лора Динкова обобщава за злото в
човеците, което е неразделна част от тяхната същност, така са сътворени от Бог:
от името на човека
се срамувам
че съм човек
Надеждата е идващите след нас да са по-добри, състрадателни, хуманни:
внуците ми ще
говорят с твоите думи
по нов начин
и аз
няма да изпитвам срам
Настроенията и посланието продължават и
в „Зло”:
защо не казваме че
сме изтъкани от зло
то е нашият добър
духовен опит
болезнено
споделя поетесата. В „Присъда” чрез парадоксален смислов обрат Лора Динкова
отправя своето послание и постига обем чрез оксиморона „Ад”-„Рай”:
от ада на неволите се
рисува рая
Парадоксално на пръв поглед, но наистина
без Злото няма как да узнаем и различим Доброто. Мисълта за смъртта би следвало
да ни прави по-добри, макар „за кратко”.
Но, уви…
Любовта в лириката на Лора Динкова няма
плътски измерения, тя търси сродна душа у другия, за да бъде връзката духовна и
трайна („Опит за любовно стихотворение – I” ,Опит за любовно стихотворение – II”). В „Обич на прощаване” поетесата
съкровено споделя:
…понякога си представям
дълга река
по която ще преминаваме
един към друг
Когато споделя за любовта с нежност,
стиховете са по детски неосквернени и чисти, вълнуващи, въздействащи, фини:
Обичта е копринено дете
или е рисувана с боички
–
цветни и светли.
В три стихотворения Лора Динкова разговаря
с предходника Иван Динков: „Разговор с Иван Динков – I”, „Разговор с Иван Динков – II” и „Припознаване”. Уроците на предходника
са необходими за поетесата, защото ще й помогнат и ще я подготвят в трудния творчески път, който я очаква. Тя
ще бъде „вечно неразбрана”, това е
съдбата на талантливите и нейна лична съдба, тя трябва да си носи кръста като
продължител. Поезията следва „да учи на
летене/ хората”. Разбрала е достатъчно и най-важното послание на Поета. Тя
чувства дълг към неговата памет и българската поезия. В „Припознаване” цитира и
думите на Динков: „Мъртвите поети са под земята./ Живите са по-дълбоко!” И
най-важното, че го разбира и мислено общува с него, търси опора да продължава
със Словото, което трябва да е високо, за да не се озове тя по-дълбоко от
мъртвите. Затова в „Компенсация” тя чувства по-близки достойните мъртви. Както
темата и размишленията за смъртта – основна тема и при Динков – най-осмислящата
мисъл за твореца, която го призовава и задължава да търси най-важното –
Смисъла. В „Празник” на Иван Динков
четем следните стихове:
Виждам си гроба – хълм
белезникав.
И правя крачка – и пръст под
ноктите
вземам от него,
за да привикна.
В „Смъртта мъничка…” Лора Динкова го
репликира:
…с пръстта не се привиква
никога
казах ти
ще бъде приказка
ще те измисля
отново
като дете.
Отново противопоставяйки детето като щит
срещу смъртта. „Какво ни свързва?”, е
въпросът към мъртвите. Това е поетическото родство, което е най-осмислящо и
обвързващо. Длъжни сме да преодолеем непрекъснатия и натрапчив страх „…от деня, в който няма да открием/
оправданието, че сме живи”. Защото само тогава можем да сме свободни.
Три от стихотворенията са в памет на
писателя Виктор Пасков. Очевидно Лора Динкова го чувства душевно, сърдечно и
творчески близък, от сходна порода и творческа кръвна група. Пасков й допада
със своята фина, чувствителна и същевременно гневна проза, и особено с „Балада
за Георг Хених”. И най-вече с неговия хуманизъм:
… и навярно ще дърпам дълбоките котви,
които теглят мъничка болка.
Тя не иска да тръгва със тебе,
тя не иска да има отвъдно.
(„В памет на Виктор
Пасков – II)
Поетесата се тревожи „колко кратки са човешките думи”, с които споделяме болките на
другите. Алиенацията, отчуждението са сред най-тревожните проблеми за човека. Те
вземат вече застрашителни размери и при българите. Поетесата съзира „потъмнелите от болка длани” („Недостиг”).
С гордост заявява:
Не съм унаследила онези
принципи,
които правят мит без мисъл,
но пригласят по хор в груповото
цвилене,
а по род са белязани
от бързо лазене.
Свободата и човешката гордост за нея са
основни хуманистични ценности. Тя се гордее с предходниците си – непокорни,
почтени, достойни и в биографиите, и в творчеството си.
Лора Динкова често размишлява за смъртта и
чрез нея иска да осмисли човешкия живот. „Делят
ни два метра земя” споделя поетесата в „От принципа на вечността”.
Човешкият живот е миг:
Човек се ражда изведнъж.
Със смъртта е същото –
и тя се ражда изведнъж,
но няма свое детство.
За смъртта размишлява поетесата и в „Предел”. Във финала на „Сън” Лора Динкова
заявява:
…кажи ми че пиша за смъртта
защото мисля за живота
Животът и смъртта са неотделими като сиамски близнаци. В „Никой”
поетесата обобщава:
съгласи се
да познаваш смъртта
с голямото й майчинство
тя създава непознато зачеване
на думи които непрекъснато
раждат
животи
Макар че в стиховете става дума за
Словото, те се отнасят и изобщо за човешкия живот. В творбата става дума отново
за автентичното творческо начало: „аз не
зная думите които правят поезия”. Животът е по-силен от смъртта, защото
притежава силата на детството, което е чисто и неопетнено. И ако сме обладани
от безразличие, то ще обезсмисли пребиваването ни на земята. Детето противостои
на смъртта, то е щит срещу смъртта и защитава живота. В „Писмо до близък човек”
поетесата споделя:
…стопаните на смъртта
не ни очакват повече
защото сме деца…
Затова детето е чест образ в стиховете на
Лора Динкова. Детето е чисто, неомърсено, неосквернено, животът още не го е
замърсил:
…това, което отличава всеки път човека е,
че някога е бил дете.
И колкото повече успеем да съхраним
детето в себе си, толкова по-дълго ще бъдем чисти в душите и сърцата си, ще
живеем без съобразявания и компромиси. Поетесата вярва в детската чистота,
всеки трябва да възкреси детето в себе си, в това е спасението, това е
посланието и в „Дъга”. Затова поетесата чувства особено близки хората, които са
опазили детската чистота. Тя настоява по детски чист да е ближния и в „Монолог
към ближния”.
Поезията е самотно занимание, защото
поетът твори в мигове на самота, душевно вглъбяване и размишления. В
„Светлината видимо отслабва” Лора Динкова обобщава:
Животът е самота
която споделя
съдбата на всички
В най-съкровените си мигове човекът е
самотен, а поетът в мигове на самота разговаря най-откровено със съвестта си.
Съвестта трябва да бъде единственият съдник за твореца. В „Никой” Лора Динкова
споделя: „писането и почитта не се
погаждат”. Рано е разбрала, че поетът винаги е срещу властта и шумните почести
не трябва да го интересуват и вълнуват, защото стреми ли се към тях, неминуемо
ще последва творческо фиаско.
В поезията на Лора Динкова напълно
отсъства битовото, битовите подробности, битът и ежедневието просто не я
интересуват, не привличат и не тревожат творческото й внимание и съзнание, не я
стимулират за поезия. Тя се интересува от Битието, обсебена е от вечните
въпроси „Които никой век не разреши” по думите на Яворов: за раждането и
смъртта, за това какво се случва с нас след земната смърт на човека, за любовта
в духовния й смисъл, за връзката човек-Вселена, в последна сметка за Живота и
Смисъла. Стиховете на Лора Динкова са нагнетени с екзистенция.
Поезията на Лора Динкова не се чете за
забавление, тя изисква усамотение и вглъбяване, интелектуални усилия на сърцето
и ума, за да достигнем до нейните дълбоки и важни послания, да се домогнем до
същността им, за да ни обогатят душите, да потиснем злото у себе си, да станем
по-човечни. Само чистите първозданни думи, преминали през сърцето и душата на
поета, родени от чист живот и чисти помисли могат да достигнат до истинската
същност на нещата, да вълнуват и въздействат.
Лора Динкова освен чувството за собствена
първородност носи в себе си и „чувството за път”, както казва Блок, което е
гаранция, че няма да бъде епигон на
самата себе си, като се самоповтаря и самаверсифицира, че и в развитието си ще
съхрани своята автентичност, ще си остане физиономична и различима.
Чувството за наследяване на предходниците,
за продължение е постоянно и откроено. „В самото дъно на душата ми” поетесата
усеща „далечното роднинство/ сред дългите
фасади на изкуството/ ще видим спрели/ онези хора преди нас”. Никой не може
да избяга от биографията си, от наследеното. Затова ще завърша с „Биография”, с
което завършва и стихосбирката „Диагноза тишина”:
Във моя прочит ще се види
спомена
за време, в което
животът е приспиван
със стихове.
Сега се сещам твърда ли е люлката
и колко думи съм получила преди
събуждане:
„Детето е добро и не от млякото ще стане
бяло
във цвета си”.
Усещам мириса на близките – така, както
го познава
слепият – завинаги, - и ми се иска да
е истина
онази обич, за която няма
второ качество.
Преписвам за живота си на
тъмно;
по навик имам страх от
светлината,
в нощта тревата винаги е
черна
и не пониква нова памет.
Това е творческото наследство на Лора
Динкова, което е главно от Иван Динков и тя знае, че трябва да му бъде вярна, да
бъде почтена в словото си, това е нейната Съдба. И си личи, именно защото е
автентична. Лора Динкова е разбрала, че чрез думите можем да „минем в първообраза”, и „адът няма да ни бъде нужен”, когато
служим обречено на Словото.
Никола
ИВАНОВ
Лора
ДИНКОВА, „Диагноза тишина”, стихове, Изд.”Лексикон”, София, 2018г., редактор
Митко Новков
Няма коментари:
Публикуване на коментар