...

Едно момиче около шест,
посяга всяка сутрин към икони,
които бдят над него – преди небето
създават свой цвят във паметта му.
На заден план, както и трябва,
в съответствие – и майка, и татко;
едва помръдват с пръсти да добавят
в живота му по детски нюансиране.
Отпред е - застанала във сянка,
във многото ръце
прегърната,
прегърбената майка на живота (му),
която няма място сред икони.

Опити

Излайва –

проточва воя кучето на ближния,

аз го нося през кратките си спирки –

така звучат човешките споделяния,

които моделират близките от глина..

А може би нощ е – дъждът запява

и всеки допир става диамантен – тогава

кратката поза става чужда

на късното роднинско смигване.

В такава вечер ближният става куче

и като мен прибавя длани

към вечните човешки напъни

да бъдеш на едно ниво със лая.

Качество за обич

Във моя прочит ще се види спомена
за време, във което животът е приспиван със стихове –
сега се сещам твърда ли е люлката и колко думи съм получила
преди събуждане – ‘’детето е добро и не от млякото
ще стане бяло във цвета си’’;
усещам мириса на близките – така както го познава слепият :
завинаги; и ми се иска да е истина
онази обич,
за която липсва второ качество.
Преписвам за живота си на тъмно – по навик
имам страх от светлината,
в нощта тревата винаги е черна
и не пониква нова памет.

Размисли за свободата

Робството от свободата е най –страшно :
тогава овцата от метафора става традиция
и всяко цвилене се превръща в поезия.
Побелели в мисли любовници
й поставят по пътя подтисници,
всеки ред се подмазва под линия,
със която завършва живота.
Във началото кратко проплаква
за майка си;
тя дочува във ехо ,,къде си?’’,
не харесва хорови песни
и отново слага завеси на дните,
през които не чува звука им.

Хаос от тишина

Върху живота ми ще има мъртви –
накацали в периоди върху мене,
ще мълчат,
но крилата им ще правят по лицето ми залези,
а в душата – ново кръщение.
В монолози обитаваме време,
което не пише пролог към живите.
Във ума ми на части се стича
хаос от тишина,
за да припомни
какво навярно предполагат
мъртвите.

Непозната нежност

Всъщност хората не разбират. 
Затваряш подадената длан, 
поставяш на части надежда, 
а тя след това се свива в юмрук 
и във въздуха слага съмнения. 
Справедливост има за всеки, 
който сутрин завързва ръцете си, 
не протяга разтворени шепи, 
а звукът от сърцето му влиза 
вместо длан 
във душата ти прави място, 
откъдето всеки път щом преминеш, 
ще се спираш, погален от непозната 
нежност.

16.01.2012/ Молба

Носталгията е

обърнат

интервал на времето –

сутрини,

сутрешни

свикваме някак си..

Вечер е винаги

това разбрахме –

в дълбокото

е смехът на сърцата:

,,Спокойно!’’ -  казвам им:

всяко представяне оплаква края си.

Звукът на преходно

лази по релсите;

срича молитвено

някоя песен.

,,Спрете се моля ви’’ –

шепна в дълбокото

и се разделям завинаги  с тях.

Къде отиваш?

И да обясняваш в жестове, без много думи

и без рисунки върху камъка,

човекът не разбира онзи,

който застава в позиция – изправена,

с ръцете си – в началото мечтателни,

но бързо привикнали със пръсти

и прави непрестанно кръстове

върху челото на единствен спрял се

да размишлява накъде отива стадото,

подгонено със въглени по камъка,

снишило ниско тялото си в ъгъла,

очакващо да нарисува някой мястото,

където онзи, спрелият, ще тръгне,

понесъл чуждите

наместо себе си.

Незавършеност

Всяко утро носи смъртна присъда –
не съм достигнала онези изводи,
които правят от човека зидове
и го поставят върху камъка.
Все пак са временни явления,
и ако има случаи на схващане,
това е от суета във навика:
човекът скача върху камъка,
пробива минало
и малко бъдеще,
но не достига под скалата
и сам познава всяко утро.
(всяка лична смърт.)

Магически реализъм

Ще те погледна с едно око,
когато вратата ще се отвори
без да се отваря.
Няма да мигам, за да не те позная
в епизоди. Големите прозорци
побират образа ти
в стъклата си,
след това го спускат в стаята,
където мен ме няма.
Няма да си отидеш,
но и няма да се върнеш.
Общата сянка не търпи
чужди форми.

Разходка около хората

Някои се разхождат, докато светът страда;
ето стъпките им –спирали на годините,
отдолу нагоре и обратно, все по-бързо
докато не увехнат- и света, и времето ..
(красотата е постижима, когато я няма)
Но ето, с времето хората губят цвета си,
майката ражда наново в съня си
пораснали чужди деца
и от смеха им разбира,
че сутрин ще има – побеляла от тежести;
и ще залязва все така стара,
за да догледа в лъча си света.
Всички страдат,
а тези, които се разхождат не раждат
в смеха си деца,
които бягат далече от хората...
Не зная къде...

Рима

Облакът плахо цвета си избира –

малко в поезията губиме смисъла;

и недогледани, и поувехнали

в образ представяме тъмен човек.

Сутрин привеждам и донагласям

малко от тебе,

и със четка гримирам

бялото време:

с черните вежди

на нощните залези

във небето се виждат

непознати дъги –

и в дължината им,

в техния блясък,

аз не откривам

захвърлени капки

от моите очи.

Прилики

Човекът, птицата,

рибата –

устата е двойна –

едната тъгува по време, в което е липсвала,

другата всеки ден се срамува

от нови наречени размисли,

че уж светът съществува

в свои лични предградия,

през които минават нанизани

на минутите облите минуси;

и денят, и нощта са измислени,

за да има за бебета приказки,

във които душата на риба

всяка вечер вселява човека,

и го прави за кратко безмълвен.

Сантименти/ Втори вариант

Настъпва и главата си поставя

на рамото ми мъртвата луна.

Със кратък блясък тя

оставя

нанизи,

по които ще поникне

утринта.

(Събуди се рано;

така ще живееш по-дълго...)

Завърнал си се.

значи си разбрал,

че и луната има своя самота.

Patria Letteratura

http://www.patrialetteratura.com/tre-poesie-inedite-lora-stoyanova-dinkova/

Granta

http://granta.bg/texts/text/76

Близост

Свидетел съм: един човек моли за помощ,
а всъщност са много.
Пътят на живота му съвпада с моя,
придържам му раната
с малкото си ръце – лека е,
но тежи;
както е тежка душата,
която обичаш.
Да се сбогуваш единствено можеш,
когато разказвате
едни и същи спомени.

Лора Динкова

Сега,
когато всеки празник е само библейски
и смисълът – тълкуван във метафори
направи малкият живот дневен;
сега, човекът в малките изблици
опитва да стане морален –
колко трогателно 
и така преразказано;
от примитиви се подхващат железните
стълбове,
които реставрират минало.
Прегърбени,
едва докосват небето ,
не днешното –общото
и така закрепено поднасят в изяви
този малък морален...
слагач.
(Ти) не допускай
в твоето време
някой да прави със ръце непораснали
от небето по малко човек.

Текст за песен. Автор: Лора Динкова, евентуален изпълнител: Ромео Танев :)

Отново съм аз, пак съм се върнал...

в твоите спомени  завиваш ме вечер.

Капе в душата ми,

восъчен смях от старо щастие.

Ти се усмихваш по детски със слънце

създаваш съня ми.

Ще ми кажеш ли вече как се движи живота?

През сезоните слънцето лъчите си сменя,

а с теб не сме себе си.

По многото спомени

със части любов,

на сън ще рисуваме по лицата си вечност.

В пълния поглед на толкова спомени

душата се влива.

Залезът плаче, след него небето

разбира: восъкът стапя сълзите на времето –

пак при теб се прибирам...

Самотният човек

С всяко обстойно проучване, аз не откривам човек
под човека.
Лицето, устните, гърдите не крият
белите усмихнати зъби на света.
Наоколо слънцето навежда и изправя природата,
променя тъмнината, прави сенки в лицата на някои.
Под очите на онова дете също ги има –
два неравни тъмни белега.
(Познатите неща
продължават да бъдат познати.)
Ще се натъжиш ако усетиш, че
под природата има човек,
който не знае, че е единствен.

...

Дори и недоволен от света,

човекът пак ще го създава по-добър –

във тъжен разговор или във къса мисъл.

(Сякаш е (бил) добър?!)

Наивно някак ще запита

какво ни отличава като хора?

Умът мълчи, ами твореца?

Натрупваната болка  заседява

от многото въпроси

към отговора, който всеки носи

(но не си признава):

това, което отличава всеки път човека

е, че някога е бил дете.

Лора Динкова

В кратката мисъл заляга граница –

в страните на камъка гравират идеи;

достатъчно време, за да проумееш –

във идеите имаше дупка!

Няма нов свят –както поиска поетът;

гръб и кръст – по наследство носи със себе си.

И няма виновен – светът не запомня възрасти,

които правят дупки в своите помисли.

За слънцето и сезоните

Есен.

За сезоните доста писахте,че са жълти,

почти надвесени

над телата ни –

недокоснати.

И с мислители, и с писатели,

преди утрото

в цветовете си – мелези,

се намества същото слънце.

Не описвам в цветове лъчите му,

лъчите имат свои автори –

пресмятат в думи малкото в ума си,

а после го нанизват в лични свои метафори..

Бързат пръстите и дописват едно кратко

,,сега !’’;

за да премахнат всичкото писане

за пожълтели, ненужни листа.

Лора Динкова

 Вятър  се стичаше по лъчите на слънцето.

Всеки личен живот оплаква по ден и по нощ

часовете. Бързо заострени, доста отпуснати –

в малкото спомени се създават илюзии.

Дълги със пръстите, някак родени покварени

мисли подпират вечния камък.

  С ум, не със въглища, някой чертае образ на облака;

прави лице от нечия обич –

малко надраскана и някак отричана,

във душата се стича восъчна болка;

че ще запълни малкото място

от затоплен въздух по нея.

На Вики Пасков

Ти,

който си на небето,

слез!

Не ми допадат късните досещания,

че уж има на света подгрявания

в типа на вятърната мелница.

Прииждат потъмнели,

свлечени,

полетата от дните

и от нощите,

които всеки пази в пожълтели размисли

на следващото утро – изгрева,

за да оформи други признаци

в така познатата от назоваване

дейстивтелност.

Запалвам огън – притъмнява времето,

заплетено за кратко във ума ни

и блясва есенно,

надига се,

естествено,

от жълтите пораснали метафори..

Макар и късно,

и във друго време,

ще слезеш и ще преброяваш

вятъра,

който всеки ден задвижва нова мелница.

Лора Динкова

Дъгата ту угасва, ту изгрява,

един самотен Бог създава

свят.

Полуреално, сякаш се съмнява,

ще издържи ли крехкият живот

на тежестта от самотата...

Лиричното встъпление за света

е само повод за добавяне на истина

към многото представи и понятия

за недовършен (и смешен) човек.

Гледам с лупа отвърте навън ,

приближавам полека душата;

от очите ми стават наспали се

на годините вечните залези...

Аз отдавна стигнах до нея,

ще ме видите сочеща с пръсти

и едва доловимо ще шепна:

под  стъклото нямаше нищо!

Лора Динкова

Написаното днес не се отлива
във форма със заоблени гърди,
очите са от камък – така е редно,
ръцете, ставите и костите
са отлепени: залъгват ни 
с изкуството от примеси –
след първото по смисъл слово,
прибавят себе си – гумени
със кратки, каменни очи.
Написаното днес,
а и това от вчера,
вероятно ще завърши своя паметник
от думи, които нямат и понятие
от изкуство.

Вариант за детство

В рамката на вратата стои,

не минава назад и напред,

притежава своето място;

впрочем видях я още като дете,

гола, восъчна кукла-

със ръце забити в стена

и с очи – всяка сутрин си слага по две,

за да прави пред мене гримаси.

Извратена вселена? –

някои задават въпроси;

останете без нея! Или, ето вариант:

някой да направи паметник на луната!

Знам, че и други са го споменавали

но аз различно си представях живота –

със ръце забити в стена,

аз изваждах по малко от себе си,

за да бъде завършена някога

малка скулптура на онемяла луна.

Усещане за човек

Опитвам да съм човек -

нали е според нормите и фазите

в стандартен изказ

донаправено – от малкото години

на вселената, отпуснати на заем за човека.

Малцина правят прочит на тефтерите, описващи

животът - чуждият,

но ако поне веднъж надникнат в страници,

ще видят прилики във всяка:

човекът се опитва в състоянието,

което трудно определя в точен смисъл,

превежда, украсява гробници

и не успява да довърши себе си.

Съдба

Да, залезите са различни, но какво от това.

Разрухата не се променя;

хората ще бъдат вечно гладни,

кокошката ще бяга. Не е само бъдеще,

и сега го правят – облизват черните си пръсти,

а после махат,

кокошката е там и тича.

Обречени сме да бъдем зрители на живота си.

И да мълчим.

Безкрайна скука

Няколкото нюанса на света
не го правят друг. Той е личен
за сърцето ни, но едва видим (мътен)
във вселената.
Обилието е разтегляне,
свиване и пак, 
и пак..разтегляне.Безкрайна скука
или 
игра,
в която нямаш избор – ще участваш!

Придобила кратък цвят...

Цял живот се гоня със малка светлинка в себе си,

настигам я, задържам я за кратко във ръцете ,

а тя се разпилява между пръстите; събира се, добива цвят

и се завърта. А аз оставам празна.

Нощта е сита със деня си

и няма нищо ново за отчитане –

написаното се излива през фуния,

или от където може

и прави всеки нов въпрос абсурден...

а ние си оставаме непълни.

Дълбок,черен сън –изкопавам дупка

и заривам с пръст  света.

Подреждане на местата

Преди да имаш лична библия,

не търси справедливост или смисъл –

впита в теб през целия живот,

неканената болка ще отсяда,

ще приближава близо до сърцето ти

и бързо ще открие вечно място.

(Но (ти) няма да си изненадан, защото си

предупреден.)

Посягаш леко към сърцето си,

пробиваш с пръсти в точната посока,

завърташ длан, но е напразно:

напипваш ококорената болка,

която вечно чака твоя прием.

Лора Динкова

Вълкът не е овца и нека спрем

да пишем с лесната метафора

на разказа.Опитът е скрит и се показва

временно

с напредването на доказване за гражданство .

Какъв си? –

почаках, поогледах профили,

които нямат подписи пред словото,

но ще придобият принципи.

- О, тя е вълк преди разсъмване

  нощем прави глутници,

на кръгове,

които молят да са единствени.

Сега съм малко поотнесена,

усмихвам се,

поръчвам си остатъка,

от малкото навярно недонесено

човешко щастие.

Разказ

Вечер.

От някъде се чуват гласове -обичайно;

светът изглежда ограничен и от двете страни,

 някакви кучета разлайват неразбираем език.

Аларма.

Движение.

Самотата  също присъства като пукнатина във въздуха –

преминеш ли през нея,

е празно.

Понятията свършиха,

нямото кимане се завърна,

с показалец умът направи квадрат

или пунктир и изчезна. Това е.

Лора Динкова

Понеже аз за всичко писах и малко се поуморих,

сега ще седна. И ще спра.

Ще ви чета, макар да не харесвам прочити,

които са полепнали в зачатък.

  ,,Ще събереш по малко от всеки човек

и ще  запълниш живота си с утро.’’( Хайде,

това е, утрото свърши, започни да бъдеш

във норми.)

Ще ви чета...припявам,

а не хващам ритъма на формата,

която е приета за ухото ви.

Мъжете са с родилни белези,

които нямат календарно минало.

Сантиментално,

със надути пояси,

се блъскам с вас в стени желирани.

На сън, вероятно изчислявам в таблици,

къде ще седна и ще послушам

гълъби.

Сезони

И-з-к-у-с-т-в-е-н –

така го възприемам поотделно,

защото зная паузата на прочита;

една картина със цветя от детството

за някой продължава в разлконения,

които правят от зелена съвест

непознати по роднинство мелези.

Това е със капак на времето,

затвориш ли го,

заживяваш зимно –

настръхнал си, не е от смяната на вятъра...Започвам:

на вас говоря, не се приемам лично,

но правя опити от настоще в многословие,

не се цитирам, нямам общи дългове

със формата на днешното изкуство!

...По ръцете си имаш насила заровени

побелели от старост кокичета.

                                                                    Аз бъдещият човек не го познавам...

И не искам. Само като си помисля, че някой ще ни запознае..

Давам умората,

остана умората. Унаследете я, когато бързате.

Телата са отворени и гледам навътре;

търся доброто,

нали се криело (там някъде). Къде се крие доброто? –

в дясното и в лявото стъкло нещо се счупи.

И не се блъскайте –

няма го!

Ходете си разтворени.

Аз не ви познавам, бъдещи.

Иван Динков/ Молебен

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава,
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват:
извикайте високо на вода,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Везните...

В нощта на меренето везните няма да са равни –

едната ще е пълна с уроди,

а другата – ще бъде празна!

Боговете намаляват заедно с хората.

Лицето  обикаля с часове небето си

да търси образ и подобие,

подобията приличат днес на разполовени конуси,

които се протягат едноръко.

Сърцето е във мястото на празнотата –

олекнала везна на мярата...

Седиш на своя гръб, а аз отдавна съм изправена,

в  твоето тяло, в моето тяло

един общ бог си тръгна.

.

Навярно няма чисти и във словото,

така успокоявам ранното израстване,

достигнало  кристално проявяване

в един сезон напълно според нормите.

Приглаждам и подреждам мислите,

които застояват, замъгляват погледа

и правят лесно време в паметта си.

Така изглежда някак си прозрачно

нестигнатото дъно на душата ми;

пред погледа ми се сплъстява малко призрачно

жена пред раждане, или пък мъж след зазоряване.

Очакваме в метафори живота си,

това, което казваме и пишем,

е всъщност личен предговор към мислите,

пред които сме с петна в душите.

Кратка проза под ред

Някой трябва да измие лицето на земята;
не че е мръсно, но трудно го разпознавам.
Пейзажът е изравнен и впрочем миналото
продължава твърде дълго,
особено за фалшивите живи.
Сега присъствам в залеза,
гледам да не мърдам, за да няма изгреви,
но животът се побира само когато са заедно.
Тази вечер паметта на очите не помни
и утрото пак ще се разлее,
плисъкът ще бъде друг,
но ще лазим еднакво.

Успокоение

(Детето примигна със слепи очи и изведнъж съзря самотата.)

Сега  примигвам срещу хората и губя често своите унеси.

На паузи – през отвор за думите,

разказвам приказки на мъртвите;

за другите – остана само плахото шушукане.

Не си направих път със ближния

и непохватно се засякоха телата ни,

ръцете ни, очите ни – а след това

останахме сираци.

,,Спокойно’’- прошушвам във ухото ти:

,,той няма втори път да слезе!’’.

Щрихи

Идея.

Стандартен кръст.

Нагоре: оранжево слънце.

Едно дете го нарисува.

Надолу :сърцето на земята –

то не обича, но е там някъде.

В другите две посоки: въпроси.Ето един:

нали в душата също има разстояния?

Ясното око на небето е паметливо.

христосовците на света

Много христосовци

на много кръстове.

Изкупваш вината на света,

след това я изсипваш обратно,

поливаш градината,

природата набъбва,

хората раждат,

убиват,

умират. Виновни.

И двете ми очи се затварят,

и в тъмнината им

кацат кръстове и разпъват,

изтъняват света. Пречистен е,

когато го няма.

Сега да попитам накъде да насоча болката?

Постмодерен майтап с поети

Миговете падат въху мигове –

това е часовник: човекът сам е сложил време във времето.

Ето такива неща пишат поетите и после ги публикуват.

Да си призная понякога ме е срам.

Но по – често си обяснявам последователността на кръга,

който не се върти както ще ми кажете,

а е просто Кръг. Да се запише.

Отвъд всички тези подробности едно врабче ме гледа

втренчено и през окото му (което е потъмняло) улавям

от онези мигове, за които писах в началото.

Бог

Бог ни съчинява. – не, той трябва да го прави.

Бог, това ли правиш?

О, щеше да е хубаво да заживееш в сътворено –

тук всеки бог е личен – създава и руши, а после

плаче в ъгъла – в сълзи (от твоите).

Не съм виновна аз, че нямам цветове,

с които да задраскам достатъчното хора;

звучи поетично, но съм отегчена от поезия –

многобройна е и е от обща майка.

Плача и е тясно. Но те притискам в ъгъла.

Кой кого захвърли?

Море

Синкавият парцал висеше от

новородено небе.

Има два-три гларуса,

които се смеят високо към

незнаен родител. След това утихват,

за да поберат в крилата си света.

Докато ги обиколя всички,

наблюдавам как се затваря окото

на бог в два облака.

Разрешение

Щастливи са децата преди детството

в пораснали кореми като буби,

разтягат, ритат и усукват пръсти –

усмихват се с нечуван смях.

Неведомата болка ги отвежда

да сменят черно с бяло и обратно,

да питат всеки срещнат през живота си

къде се крие личното им щастие.

Аз често срещам тези хора

и мисля  да направя един голям корем

за всеки,

който да ги роди отново.

Бог без кости

Костите ще бъдат пепел,

прах –

светла като пясък,

като първи сняг.( Той пък е бял,

но и светъл)

Греша –костите бяха и пепел, и зима.

Те са малки в зелената трева,

бяха детството ми, поникнало на пръсти.

Раздвоявам се – богът в мен е обезкостен.

Преброители

Не съм поет на живите,

онези, които с всяко ранно ставане

чертаят подвига по седмици.

Опитвам, да не би да кажете,

че пиша, за да допринасям в стихове

традицията на бързото произнасяне,

от което се създават хълмове.

Опитвам, правя временни компромиси

пред новата подмяна на изкуство,

усмихвам се, а след това добавям,

че някои правят стихове от органи

без да разбират от прекръстване

и от внезапно спиране..

Тръгват думите и по времето

бъркат знаците;

във подредбата и във края

все пак нужни са  п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и.

На баба

Баба ми в мен –

каза ми,че ще наминава;

вечер ме целува след като заспя,

но не знае, че съм будна

и я чакам. Аз съм пак момиченце,

а след това съм възрастна

или възрастен,

или с променено време. Мисля си,

че се отделям от него,

за да не гледам края отначало...

Сутрин никога не идва:

казва,че няма да чуя птиците,

които си търсят нов дом.

Баба ми в мен е седнала на спирка.

Бързам да й кажа, че няма отговор!

Мухи

Две жени си говорят на балкон:

етаж  над първия, но не и последен;

парапетът е нисък,

след малко ще паднат.

И  думите ще бъдат в много редове,

и пак ще правят думи:

близките всеки път измислят нови похвали –

‘’тя беше усмихната и намигаше,

той не се вливаше в нея’’: това е вече казано.

Двете жени пак си говорят на балкон,

а може и да са у вас или на вечер със писатели –

писателите ще пишат докато говорят,

а двете жени ще се чудят как да докажат непрочетеното;

една муха ще се блъска в лампата

и ще се моли за повече светлина.

Разбиране за скръб

Вината полепва по живота независимо от прошката;

в покрайнините на града ни,

на хората и времето,

единствена ни свързва тишината

на недовършените думи.

Във своя край навярно се усеща затоплена

от близка длан,

и свикнала да се разлива – (изплъзваща, непостижима),

сега се свива и замлъква...

И тишината се разбира, когато носи скръб!

Да затваряш очи

Често си представям времето –
за него не е необходимо въображение на поет,
нито звук от врабче:
със сигурност е едро, краката му привидно бързат,
стъпките му отекват в човешките сърца –
туп, туп, туп: както в приказките.
Но няма щастлив край,
няма щастливо начало..
Почти не мисля за времето, само си го представям –
за него е необходимо да говориш,
да го припомняш,
да показваш сълзите си като перли
или като малки топчета..
Да затваряш вечер очи и да си въобразиш, че е последна.

Всичко

Времето, което прехвърля сезоните,

постоянството, с което нито веднъж след зимата не следва зима,

часовникът на ръката ти,

тоест на човека.

Това гледам отстрани –очите ми порастват,

уголемяват се,

попиват дъждовете,

поглъщат драмата на живота...

Ако заспя за секунда,

часовникът отново ще бъде там,

времето ще побере залезите,

ще легне върху слънцето,

след зимата ще следва зима

и няма да се появи поглед,

който да опази несъществуващото (Всичко).

Любовно

За да не кажеш, че ме няма,

при тебе, лека и прозрачна,

ще се направя на момиченце –

с коси на ангел, навярно дълги;

не са сресани;

това не пречи на многото ти мисли

да минават бързо отгоре надолу:

лесно е да ме обичаш:

не е дълъг пътя към душата ми,

но няма лампи над главата ти,

които да указват точици –

една след друга

както думите, по които светят

в цвят луните ни – отново с гръб,

защото нас ни няма...

Улеи

Тласък, а след това извивки  –

 това накратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

Накратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

Кал

От пръстта произлезли,
кални и мръсни,
измиваме себе си. И няма вода за калта!
Повторения -
ненужни,
ето петно и отново си същия,
във пръстта се завръщаш.
Зная, че отиде при мъртвите,
но чу ли гласовете им? –
видях тревичка или ниски храсти
под слънцето за поздравяване,
пръстта за хората е цветна
както погрешно назоваване.
Ще се върна – това по принцип
да вдишвам аромата, първият;
едва тогава ще заплача,
непознала своя библия.

Посоки

Страхът съзидава живота – от четирите посоки
всяка пролет има нови стени . Но какво е посока?
-стената около сърцето
-стената пред теб
-стената, която разделя теб от другите
-стената, която върти света
и пак го поставя статичен.
Тишина! (щастието е тишина)
А след нея, или преди това,
животът кърми – отново, постоянно, неуморимо:
надежда!
Неизцедим е. А боли.
Дълбоката душа е също страхлива,
озъбва се, по-скоро отваря широко устите си
и вика, чупи, крещи!
Но:
небето си е все същото –
онова над света ни.

Философия

Нямало ли е кал преди човека?

Ако е имало по –рано,

добре че някой друг Бог не е бил толкова досетлив.

А после какво –оцветена тъмнина,

пръсти, които се разтварят повече

в длани, които убиват по –добре,

с  крака, които винаги ще бъркат посоките.

Въпрос, а след него Бог.

Имената за действителност

Добре де, ето хванах люлки,

така ви е удобно –във движение,

познавам ви,

прочетох ви,

говорих си –защо ли ви помествам умалително..

Неточно е! –Назад - за дълго –застояли сте ;

напред - познавам всяко бъдеще.

Не претендирам, нямам нови начини

да съм зачената със времеви придържници;

в движението остава изход,

който не задейства крайници. 

Спри

Между животите има разлика – не съм го написала аз,

нито някой преди мен –няма да отброяваме по степени:

първи,шести, десети. При последната истина няма разлики.

На теб ставало ли ти е тясно? –при мен по- тясно не може,

не бива,

не искат да се разтеглят стените – не са четири и с ъгли.

Ръцете ми не забиват нокти,

плачът ми не сълзи,

бъдещето ми е без спомени.

Изтънявам.

Аз съм свита,

сгънала съм света си на малки формички,

толкова ниски, че свят почти няма –

ситни тревата, пак е зелена; прави пътеки..

Спри!