В село Смилово – просто едно пространвство
някъде до други две - три села, някой отвори фабрика за души, непонятна и
несъществуваща никога до сега, никъде по света и по вселената. Всъшност този
някой знаеше доста добре, че иска да направи прототип на Божествената фабрика,
която ежесекундно приема някоя и друга душа или по скоро я поглъща,а с това никак
не й помага, защото тя (душата) изгубва своята самостоятелност.
Някой направи Фабриката в село,
за да не се разчуе прекалено бързо гениалната идея– не искаше опашки от хора,
които да й се молят за малко щастие. Някой всъшност беше Тя и реши да не се
възползва от създадените по уникална технология енергийни трептения – т.нар
,,души’’, да не ги поглъща както правеше онзи вселенски белобрад старец от
облаците и от иконите, а да ги предоставя за лична употреба на всички нуждаещи се граждани на
държавата, в която се беше разположило доброто село Смилово, в което впрочем не
бе останала буквално жива душа освен слепите десетина старци, които не искаха
да видят липсата на черква и училище така важни за бившият им живот. Сега, те,
също чакаха установения ред, за да възвърнат духовното си зрение чрез душевната
Фабрика.
Тя реши всеки кандидат– душа да
подава молба за кандидатстване: когато бъде одобрен даден индивид, той
незабавно ще бъде информиран за душевната трансплантация, която ще го сдобие с
ново Аз. Отначало хората не вярваха в подобна според тях дяволска намеса в
обикновеният им ежедневен живот. Те и никак не подозираха липсата на душа. Това
беше и най– тъжното: хиляди хора имаха тази липса, а малцина от тях,да не кажем
почти никой не знаеше за празното място в мозъка; бяха свикнали да ядат, спят,
да чукат и да реват за пари и нищо друго не можеше да ги заинтересува, а и
нямаше нужда, нямаше необходимост. Тя каза на доверени хора, разбира се от
носителите на това странно нещо в главата за своя замисъл. Разбира се имаше
подкрепата им , но новината се разчу и понеже повечето обитатели на селата и
градовете в тази държава особено държаха да бъдат модерни, а душата явно си пробиваше път през
моловете с всичката енергия, на която беше пряк носител, та и те я пожелаха като аксесоар, било то и невидим
в главите си. Разбира се,че Тя искрено се забавляваше– не искаше да им ги
слага, но пък четейки молбите им разбираше в какъв свят бе попаднала. Не можеше
да не се удиви– как този вид продължаваше да съществува въпреки нивото си на развитие.
Честите й разгворои с Луци не спираха да го подканват да престане за се
забавлява с тях, а да ги накаже: никак не заслужаваха неговата светлина– до
един бяха слепи…
Душите бяха безплатни. Информацията учуди тази
медуза на материалност, която представляваше държавното общество. Пипалата,
увити около пръстите на всеки бездушен човек не спираха да се стягат и
отпускат, непозволявайки му опит за концентрация върху желанията си: те(пипалата)
концентрираха единствено нуждите му, бетонирайки и най– малката проява на
различност. Единствено някой и друг възрастен сляп човечец пожела да си
трансплантира душа….
Сиви и тъжни вървяха тези хора
по улиците…
Тя, въпреки разочарованието си
искаше да им помогне. За това и направих Фабриката….
Аз съм тя. Аз направих всичко,
за да одушевя тези липси. Исках да ги променя. Все още чакам резултатите. Не на
всички понесоха новите мозъчни придобивки– има много страдащи от главоболие,
други пък просто се чешат по главата неистово.
Исках да разбера празните
места,а все още не съм научила да как да съществувам докато очаквам промяната…
