Има различни писатели- щеше да е твърде
отегчително ако нямаше. Щеше да е голямо наказание да си приличат в общия
стремеж към различност.
Какви ли не глупости са изговорени за пишещите, какви ли не глупости и те са написали. Изследователи на души сме ние- четем ги върху листата. Важното е да ги почувстваме, не да ги тълкуваме.
Има фалшиви писатели, които се поливат целогодишно със смешни думички, вменявайки идеите си в главите на общата Глава мисъл- тази на лисичите опашки около вратовете им. Фалшивите писатели са всъщност едни ограбени души на тъжни самотници- седят в тесни мазета с разбити катинари на вратите. Опитът за разкрасяване в чернобели текстове е неупсешен- така не трябва, така не става.
Има и дяволски писатели- от кога започнах и аз да ги разбирам тези дяволски неща....
Бях дете- на седем-осем годинки, почти както сега, но с по- руса и по- къдрава косичка.
Имах си дядо, както всички деца, но специален: писател беше той и аз въпреки, че не разбирах от писане, разбирах от различност, което не беше зле за онзи отминал момент от живота.. Писател да, но от симпатичните за мен- инетересните. Виждахме се рядко- бях много малка, а той много голям; зает с писане, бохмество, жени, деца- никак не му е било лесно, а аз никак не съм и знаела тези неща за него. Само това, че ми идва на гости. Май беше доста забавен- исках да му се направя на интересна с непрекъснатия поток от въпроси, които неизменно задавах и на всички срещнати хора- за имената и зодиите. Разказа ми разни вицове без да знае,че нищо не разбирам- както и до сега от такива смешки, само им се усмихвам тъповато, за да не си помисли някой дявол защо точно аз не знам нищо от тази работа. А пък и щом той се смееше, усещах форма на съпричастност към емоцията му. Каза ми да започна да пиша, когато разбра негативния отговр в очите ми: пишех си само в дневника за барбитата и приятелките, но пък бях много доволна от написаното... Днес, след толкова години ли ми се явяват ръкомахайки с цигара въпросие му? Късно ли е, закъснях ли се питам аз, без да мога да попитам и него? На осем ме вдъхнови да напиша разказа за пепелника: ,,От всичко може да напишеш нещо''- каза ми той...В годините останаха само дневниците.. Сега остана желанието от някъде да ме вижда през вселената и да се гордее с мен. Нищо, че се запознахме когато бях малка,а той голям.....
Какви ли не глупости са изговорени за пишещите, какви ли не глупости и те са написали. Изследователи на души сме ние- четем ги върху листата. Важното е да ги почувстваме, не да ги тълкуваме.
Има фалшиви писатели, които се поливат целогодишно със смешни думички, вменявайки идеите си в главите на общата Глава мисъл- тази на лисичите опашки около вратовете им. Фалшивите писатели са всъщност едни ограбени души на тъжни самотници- седят в тесни мазета с разбити катинари на вратите. Опитът за разкрасяване в чернобели текстове е неупсешен- така не трябва, така не става.
Има и дяволски писатели- от кога започнах и аз да ги разбирам тези дяволски неща....
Бях дете- на седем-осем годинки, почти както сега, но с по- руса и по- къдрава косичка.
Имах си дядо, както всички деца, но специален: писател беше той и аз въпреки, че не разбирах от писане, разбирах от различност, което не беше зле за онзи отминал момент от живота.. Писател да, но от симпатичните за мен- инетересните. Виждахме се рядко- бях много малка, а той много голям; зает с писане, бохмество, жени, деца- никак не му е било лесно, а аз никак не съм и знаела тези неща за него. Само това, че ми идва на гости. Май беше доста забавен- исках да му се направя на интересна с непрекъснатия поток от въпроси, които неизменно задавах и на всички срещнати хора- за имената и зодиите. Разказа ми разни вицове без да знае,че нищо не разбирам- както и до сега от такива смешки, само им се усмихвам тъповато, за да не си помисли някой дявол защо точно аз не знам нищо от тази работа. А пък и щом той се смееше, усещах форма на съпричастност към емоцията му. Каза ми да започна да пиша, когато разбра негативния отговр в очите ми: пишех си само в дневника за барбитата и приятелките, но пък бях много доволна от написаното... Днес, след толкова години ли ми се явяват ръкомахайки с цигара въпросие му? Късно ли е, закъснях ли се питам аз, без да мога да попитам и него? На осем ме вдъхнови да напиша разказа за пепелника: ,,От всичко може да напишеш нещо''- каза ми той...В годините останаха само дневниците.. Сега остана желанието от някъде да ме вижда през вселената и да се гордее с мен. Нищо, че се запознахме когато бях малка,а той голям.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар