Родината ни пише нова библия,
диктуват й разбира се, за да не обърква думите
в годишните отчетни листове
напролет все така зелени.
България падна от върха си:
прекрасно виждам днес смъртта й –
погребана под много влажни погледи
и под сменени
принципи.
Вероятно пиша за пръстта и мравките,
за мястото където хора няма;
поезията оставя
примеси от вяра
и от внезапно
млъкване.
Така го могат само мъртвите,
които вече не са себе си. Напролет с новите кокичета
чертаят бялото в душите ни.
Навярно всеки прави изби в сърцето си: все още българско.
Родината е яма за мечтите, е някак тъмна липса във ума ни:
в България видовете все се бъркат
подгонени от нови демони.
Няма коментари:
Публикуване на коментар