Често си представям времето –
за него не е необходимо въображение на поет,
нито звук от врабче:
със сигурност е едро, краката му привидно бързат,
стъпките му отекват в човешките сърца –
туп, туп, туп: както в приказките.
Но няма щастлив край,
няма щастливо начало..
Почти не мисля за времето, само си го представям –
за него е необходимо да говориш,
да го припомняш,
да показваш сълзите си като перли
или като малки топчета..
Да затваряш вечер очи и да си въобразиш, че е последна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар