Дъгата ту угасва, ту изгрява,
един самотен Бог създава
свят.
Полуреално, сякаш се съмнява,
ще издържи ли крехкият живот
на тежестта от самотата...
Лиричното встъпление за света
е само повод за добавяне на истина
към многото представи и понятия
за недовършен (и смешен) човек.
Гледам с лупа отвърте навън ,
приближавам полека душата;
от очите ми стават наспали се
на годините вечните залези...
Аз отдавна стигнах до нея,
ще ме видите сочеща с пръсти
и едва доловимо ще шепна:
под стъклото нямаше нищо!
Няма коментари:
Публикуване на коментар