Някои се разхождат, докато светът страда;
ето стъпките им –спирали на годините,
отдолу нагоре и обратно, все по-бързо
докато не увехнат- и света, и времето ..
(красотата е постижима, когато я няма)
Но ето, с времето хората губят цвета си,
майката ражда наново в съня си
пораснали чужди деца
и от смеха им разбира,
че сутрин ще има – побеляла от тежести;
и ще залязва все така стара,
за да догледа в лъча си света.
Всички страдат,
а тези, които се разхождат не раждат
в смеха си деца,
които бягат далече от хората...
Не зная къде...
Няма коментари:
Публикуване на коментар