Антарктида

  Да  разсъждаваш върху на пръв  поглед разбираемото е ненужно, понякога дори глупаво. На втори поглед обаче, ти става ясно,че да пишеш за Боян Биолчев , си остава единствено опит. Опит в писането,опит в осмислянето на привидно ясното, опит в световете. ,,Континенталната’’ биография на автора, както сам я определя би била ненужно допълнение към бъдещия текст поради нейната яснота за любопитния ценител на словесната култура. Езикът на Боян Биолчев е лесен, достъпен и закачлив. Усещанията на читателя ,,искат’’  да възприемат свободата на писателя,с частици от които той неминуемо желае да обдари всеки, докоснал се до споделяното от него.Очакваната читателска усмивка не закъснява,предоставена наготово от автора още от първата страница на книгата за Антарктида. За  доброто ни настроение се грижи той през времевото случване на наратива. Дали романът е плод на писателското въображение или реалити събирани спомени през изминалите десет години от последния му престой на Ледения континет, може да каже единствено  пишещият. А може и да не желае. Защото няма нужда: у него въображаемото се докосва до реалния живот и преживяванията му, размествайки по един необичаен, хумористичен,а на моменти  дори и назидателно – критичен подход вече  наложени модели на писане. Боян Биолчев налага други- свои си, неподражаеми. Книгата ,,Антарктида-окото на космоса’’  припознава усмихнато своя създател като човек,играещ с реалност и въображение  с естествена лекота. Реалността е условна необходимост за жанровото определене на книгата като реалити роман. В изкуството, този жанр изисква всяка  глава от дадено литературно произведение да бъде създадена от отделен автор. За щастие ,в света ,който  Боян Биолчев създава, подобни клишета в рамки липсват. Отказано им е място в мислите и в редовете. Книгата ,,Антарктида-окото  на космоса’’ е реалити роман, който ,,съшива’’  в успоредни светове минало и настояще, запазвайки достоверността на персонажите, които не само оживяват потвторно в книгата през погледа на автора, но и обитават пределите на сегашното като негови приятели.
  Романът на Боян Биолчев  припознава документалната основа на реална експедиция до Антарктида, участник в която е самият автор. Героите са живи хора, негови приятели и активни  участници в наративното случване на книгата. Тук е мястото да отбележим, че в нея не се поставя конкретен персонаж в центъра на сюжетовото   развитие. Авторът предоставя на всеки поотделно възможността да се осъществи като център на дадена глава или отделно комично случване. Тоест ако  приемем съществуването на въображаем център, то той неминуемо се измества през отделните герои, формирайки представата ни за една постоянна подвижност на текста, един непрекъсващ ритъм в наративното движение.
  Структурно романът е разделен на петнадесет отделни глави. Можем да приемем тази граница като условна, защото читателят възприема книгата като фикционален разказ, представящ  в различни,,сглобяеми’’ части отделни случки, преживявания и емоции, пресътворени както през паметта от изминалия времеви период от десет години, така и през погледа на писателя Боян Биолчев.
  Текстът не е рамкиран в затвореното пространство на авторовото въображение. Светът на наратива е умишлено отключен за читателя, предоставяйки личните наблюдения и на места неспестените, но съвсем уместни изобличителни изводи за българина, обитател на  собствената си душевна граница ,в постоянните си неуспешни стремежи да я напусне. Според Боян Биолчев  единственият начин да разебреш личната си цел  е да тръгнеш на път. Пътят не се съобразява с граници; той ги обезличава. Вероятно  затова Антарктида не е място за кофти хора според думите на писателя. Преминаващият пространства  е всъщност премахващият границите на мисълта и именно такива са обитателите на Ледения континент, а впоследствие и реалити героите на романа ,,Антарктида- окото на космоса’’.

  Романът ,,Антарктида – окото на космоса’’  надгражда авторовите преживявания  на Ледения континент в някакъв особен вид,, реалити  притча’’ за живеенето въобще; за възможността да погледнем живота от друг, по – усмихнат ъгъл. В тази връзка можем да възприемем книгата на Боян Биолчев като книга съвет към широк кръг  читателска аудитория,  която без да налага в  крайности своите идеи се опитва да провокира индивидуалния възприемателски светоглед. И успява. Посланието се прелива през отделните ,,истории’’, разказани увлекателно и комично, ,,явявайки’’ като финал  една предполагам цялостна философия за живеене. ,,По пътя’’, всеки човек пренася не само своите граници, но и личния си свят. Тоест, ние, преносителите на светове, сме длъжни отговорно да предлагаме частици опит и познание. Само по този начин ще се приближим до вселенския смисъл, до второто космическо око.

 От друга страна, текстът за Антарктида вглежда отделните глави като през огледало за обратно виждане: от една страна, споменът губи смисловата си натовареност от миналото, преобразявайки героите от обитатели на художествена измислица в отминал времеви отрязък,  в  живи хора  тук и сега, и от друга-обратното виждане е своеобразна метафора,  препращаща към началото, което винаги е космическо. Не случайно авторът е поставил подобно заглавие на книгата си. Окото на писателя  вижда, помни и препредава преживявания, пречупвайки ги не само през огледалата на личното си въобржаение, но и разбира се през читателското око. Именно възприятието през  различни очи създава усещането за непрекъснатост в пространството и неограниченост на времето. Само тогава  разтегливостта става  синоним  на безкрайност, видяна от Космическото око на Антарктида.

   Книгата на Боян Биолчев  е също и роман за търсенето . Човечеството непрестанно прави опити в пътя, за да открие фрагменти смисъл за живота и живеенето.   Опитът на писателя е с успешен завършек , без публично да заявява своето ,,откритие’’.  На Антарктида, радостта от взаимната споделеност на преживяванията е почти нестихваща. Романът,дори и художествено въобразен и пречупен през писателската идея,  успява да улови ,,реалити’’ моменти на един щастливо изживян времеви период.