Преразпределение на новелите

 

  Живеем в свят по – относителен и от този на Айнщайн :хора, отношения , възгледи (политически, религиозни). Обобщаваме или по- точно улесняваме – човешки. Писането е опит на ръката в човешкото, разделяне на относителното в многосъзнателност. Изобщо, както знаем, трудна е задачата на ръката върху белите пространства.

  Българската постмодерна литература също се разпилява във ветровете на относителността, която вместо да надскочи пределите на времето и условностите на материалното, се опира с тежест върху собствените си граници, а дори и ограниченост.

  Скептичен читател съм – съвсем неотносително отчитам онази магическа лудост на духа, която уви не заиграва често съзнанието ми; не докосва нишки и не заплита възприемателски мрежи.

  Не зная дали е уместен изразът ,,нова книга’’. Книгата никога не е нова; тя е преповторимост на въплъщения. Неуместно, новата книга на писателя Богдан Русев носи заглавието ,,Три новели’’. Новелата е вестител, разгласяващ  интригуващи, често поучителни истории. Тя обитава литературното психологическо пространство между разказа и романа, в, убедена съм, един постоянен незавършващ опит на раздробяване в различни възприемателски интенции. Новелата на Богдан Русев позиционира горепосочения жанр, разширявайки го тройно (,,Три новели’’). Така авторът предоставя на читателското внимание един нов, уголемен жанрово текст,  очакващ ответната възприемателска изява, която да дегустира продуктът на ръката, да оцени писателският дух.

  Отделните три текста не са свързани един с друг, въпреки неотменната им цялостност на структурно оформяне на книгата.

  Заглавието на първата новела е провокативно ,,Туристът +’’. Драмата на самотния човек, обитаващ границите на постмодерното време на XXI век е на път да бъде разрешена .  Дори безименен и безбагажен, туристът си има притурка ,,+’’, която рязко го разграничава от предхождащия го сломен образ двойник с наведена глава. Плюсът е бонус: индивидът става турист на хипотезите, пътник на случайното.  Читателят засрамено се пита къде е скрита и неговата ,,добавка’’. Има ли я някъде навътре в модерната му душа – ей така за улеснение на самотата (на загубата на себе си) в този ад на времето? Стига с въпросите, да продължим новелистично. Туристът на Богдан Русев страда от незабравимо минало, което банално го преследва през условните етапи на живеенето, възпрепятствайки идеята за пътуващия ,,напред’’ турист. Тук пътят е заден, но отново разпознава клишетата на времето.

  Езикът на текста  е разкрепостен, на места разчупен; вероятно постмодерен, а може би автентично авторов, което от своя страна улеснява окото и го подтиква към по – дълбоко взиране. Писателят е своеобразен зрител в наративното случване на текста.  Героите  на новелата не са  антропонимно обусловени; те съдържат нарицателни имена (Туристът, Момчето, Приятелката), които някак стоят в света на сенките, на ъгъла, в невъзможност за диалог. Ето защо диалог в текста липсва. Хронологично описание на един житейски път обаче има: проблематично детство, изпълнено с фобии и страх от неизвестното, както и първи несполуки на юношата с любовните трепети,  формират травматичната психика на Мъжът, застанал на трите прага на самоубийството без очакван успех на пожеланията си. Авторът залага на ретроспективния подход, застъпен чрез преливане на две сюжетоизграждащи композиционни линии.

 Вместо да застане пред четвърти опит за финал на живота, Туристът мъж започва работа в помощ на  подобни душевно разстроени хора : така да се каже ,, предубийствен улеснител’’.   Актът на отнемане на живота ,,по желание’’ е акт на самотата. Звучи някак естествено и лесно, но уви – не винаги първият опит е успешен. Дори и вторият. В първата новела на Богдан Русев ,,Туристът  +’’,  авторът задава един

различен помощен вариант за завърьшек на житейския път – самоубийството като  предварително заплатена услуга, която слага край на шизофренните настроения от самотата, на граничните състояния на духа от тъжни спомени в миналото и клаустрофобията на сегашното.

  Новелата е и провокация към ,, социалния’’ тип човек; задължение към един очакван отговор на личността към самата себе си.

  Антиутопичното заглавие на втората новела ,,1800’’ предполага известна тъга на погледа, който страда от видяната реалност; предполага също и копнеж по нещо друго, по една друга София, както споменава Богдан Русев в оптичното представяне на две Софии с различни ударения, движещи се обаче в успоредни коридори без възможност за ,,среща’’. Както в първата, така и във втората новела, среща на ,,модата’’ има – парти хора, дивани фетиши, редактори, автори,актриси, професори, секс и посредствена действителност се опитват да избягат във въобразен свят на промяната, преливайки  се от реалност в съновидение. Текстът също подражава на ритъма си в стремеж към повторно вписване със себе си: нещо като текст върху текст; наслагване на думи и думи...Фантастичното стои на ъгъла на думите и оттам ни помахват самодиви и дори самураи. Ироничен е авторът, на моменти дори саркастичен: така е, в такава действителност сме вписани и трябва да я споделим някак по листовете, за да опитаме друга форма на самоубийство – по- бавна и по-мъчна.

  Новелата под номер(,,1800’’) е също и текст пъзел: можем да си играем по различен начин; можем да не го сглобим и да се разсърдим по детски без да кажем дали фондация ,,Тик’’ ни допада. Но пък бранд философията за носталгията по соца се оказва забавна в директността си без метафори. В стила на отбелязването, нека споменем, че дори и под ,,отминал ‘’ номер, текстът е футуристичен; действието се ,,случва’’ през

годината 2012. Финалът е с точка – насилствен, но с желание за край: все пак е Новела.

  Хронологично, читателското око достига до новела номер три (все пак са три новели). Тя е с ,,необикновена’’ история (,, Необикновената история на Нейдън Романоф’’), но читателят все пак неведнъж е извърршвал този ритуал на взиране в букви и някак  съзнанието му не помръдва зарадвано от провокация на заглавие. Но все пак чете. Ако има жанр в жанр, то текстът може да се яви като особен вид,а може и подвид на  фентъзи футуристична новела, наслагваща минало и бъдеще в ,,сегато’’ на  пошлото и разочароващото ни  очевидно общество. ,,Измислени’’ имена, измислени хора скитат по страниците на текста и се разхождат след това в действителността. За да ги видим и да се усмихнем накриво, разбирайки, че са фалшиви. Или да споделим, че са образи на успешни хамелеони на времето, било то и футуристично.

  Книгата – новела на Богдан Русев (а може и Новелата книга) е с успешно изпълнена функция на текст : измислен, споделен, напечатан и публикуван. И прочетен. Би било неточно ако не отбележа и личната ми неубеденост в бъдещата провокация на текста към читателския интерес.