Имената за действителност

Добре де, ето хванах люлки,

така ви е удобно –във движение,

познавам ви,

прочетох ви,

говорих си –защо ли ви помествам умалително..

Неточно е! –Назад - за дълго –застояли сте ;

напред - познавам всяко бъдеще.

Не претендирам, нямам нови начини

да съм зачената със времеви придържници;

в движението остава изход,

който не задейства крайници. 

Спри

Между животите има разлика – не съм го написала аз,

нито някой преди мен –няма да отброяваме по степени:

първи,шести, десети. При последната истина няма разлики.

На теб ставало ли ти е тясно? –при мен по- тясно не може,

не бива,

не искат да се разтеглят стените – не са четири и с ъгли.

Ръцете ми не забиват нокти,

плачът ми не сълзи,

бъдещето ми е без спомени.

Изтънявам.

Аз съм свита,

сгънала съм света си на малки формички,

толкова ниски, че свят почти няма –

ситни тревата, пак е зелена; прави пътеки..

Спри!

Релеф

Преживях срам –и виках доброто: не с ,,ела’’ и с ,,моля те’’,

а с дъното на погледа – (очно дъно не звучи поетично).

Една сълза капна по сърцето ми, след нея още няколко

го намокриха,за да не тупти с обичаен ритъм: така е вече друго;

ще се закрепи на края, ще увисне и ще падне. Къде?-

не е в дъното както се пише. И аз не зная къде..

Дано разтегливото око на времето го поеме в себе си....

Пишещо-разбиращи

Отново и отново –това за обяснение,

за предварително прочитане,

за памет без да има спомени.

Спирка с некролози –документална, пълна и двуцветна.

Информативна.

Глупава!

И всички пишещи или пишещо-  надвикващи,

не е ли време да почакате да дойде –

ще имате компания, ще разбирате.

И ще напишете мемоари!

Тогава без да имам спомени и без да съм прочела,

ще отлепя сама лицата, които гледат през своята памет!  

Пазители

Небето увисва над земята;

онези под  нея не го виждат

колко е дълбоко.

А днес е ниско сякаш някакви пръсти

са го пуснали. Пуснали ли са го?

Мълчат. С чуждата тишина под земята.

Една птица приплясква,

аз,

две кучета (с мен)

и малко катерици. Ние придържаме

малкото увиснало небе

да не би да замълчи и то с непозната тишина.

Родина

Родината ни пише нова библия,

диктуват й разбира се, за да не обърква думите

в годишните отчетни листове

напролет все така зелени.

България  падна от  върха си:

прекрасно виждам  днес  смъртта й –

погребана под много влажни погледи

и под  сменени принципи.

Вероятно пиша за пръстта и мравките,

за мястото където хора няма;

поезията оставя  примеси от вяра

и от внезапно  млъкване.

Така го могат само мъртвите,

които вече не са себе си. Напролет с новите кокичета

чертаят бялото в душите ни.

Навярно всеки прави изби в сърцето си: все още българско.

Родината е яма за мечтите, е някак тъмна липса във ума ни:

в България видовете все се бъркат

подгонени от нови демони.

Хора в анфас

Недогледани, зачервени; такива са хората –

и със бузи, и с лакти опънати, се стараят

 да са прилични: със усти не според системата две,

със крака и  с ръце –о, замахват!  Със началното, първо движение,

те поставят прогрес...А след него вече познаваме зачервени и тъжни

лица, сякаш сложени –чужди, нарочно: не говорят, а мърдат усти.

Нещо сбърках, ,,извинявам се’’ –казвам и се поклащам напред;

и през всичките тези стремежи не разбирам какво е прогрес.

Оранжеви цветове

Огромна нощ – вечер и после  нещо ще свърши;

и ще започне деня.

Ще сънуваш отново летата, през които мина на пръсти;

колко глупаво –всеки пръст познава сезоните,

значи лъжеш дори и в съня си. Наново започвам -

огромна нощ и няма ден за този,

който дава нищо: ще сънува безкрая на дните си

със затворени вечно клепачи.

Във прозореца заспива деня ми –уж е мой,

но елате по - близо.

Искам с пръстите, с моите длани да

надвеся света си: разтеглив е, макар да полепва

по денят нощен и дневен;

и със страх и мъка в очите си,

да ви каже, че  не издържа...

Преглед под лупа

Понеже все не мога да оформя в душата  

всяка смърт какво е;

и нетипично се оглеждам

дали зад мене някой ще проплаче,

че има по-добра вселена.

Но няма хора тук;

окото ми  наново се завърта

и очертава празен кръг  през дните;

изследва с малка лупа времето,

побира го в клепача си, в кръга си,

а след това поглежда във душата ми

и уморено се затваря!

Създателка

Тъмно розови – сякаш се срамува

с ръцете си да наниже пръстчета,

които да потропват в паузи.

Устата ти е джоб за думи;

те мърдат и наместват с лакти

събираните вечер хълцания

като предпазен, тъжен изговор.

Системата е бройна , със прегради;

охлузена и напластена;

със зачервени от света потрепвания

една жена създава обич!

Раздвоение

Тласък, а след това извивки  –

това на кратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

На кратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

С игла или с карфица?

Светът ни се стеснява без да е вселена;

наподобява нещо като епизоди,

които сричат наизуст края,

но не признават малкото в обема.

С игла или с карфица –

колебанието е все пак  ниско,

когато е с качулка от панели.

Усърдно се забиват мисли

в скованите от късно лягане съзнания.

С игла: нека бъде нежен,

звукът  на липса от вселена –

светът ни вече диша с диафрагми,

които не стесняват кости!

Подарък

Не ходете на гробища, защото са празни.

Дaлтонист си като погледнеш във себе си: сиво и черно;

носиш си гроба през дните,

а във нощите с него заспиваш.

Намерих ви място в празното гробище:

сложете си костите и се настанете;

нека удобно затракат годините,

а след тях да сълзят часовете.

Не е удобно: искаш си гроба за вкъщи:

ето, поднасям го, твой е вече,

не носи във ръцете си свещи!

Спасение в илюзия

И няма минало в едно число –

това е за подгряване на дланите;

когато вече нямат мишници,

които да донасят тежести.

Изглеждат  някак си олекнали

под многото финали със освиркване.

Добре си спомням колко бях напъпила

по цветовете без да знам цвета им –

на пролетните рано нежни стръкове,

които бяха от пръстта кафяви.

Сега не зная как да преброя ръцете си –

и всички пръсти с кални нокти;

увеличавам всеки път числото им,

за да останат вечно топли.

Бъдеще в отпуска

За звездите вече писаха: че били падащи, а може и паднали.
Как да опишем обаче дните си –спънати, без да ги мерим с небесни везни.
Чела съм ,може би, в някоя приказка, че да си себе си е въпрос на късмет:
краят се знае - винаги весел,
но при нас е условен: времето, в правилни кръгове животът чертае
и денят се превръща в копнеж.
Спирам се, спъната : не гледам нагоре,
няма звезди –
нека отложим и този път мярата,
за да бъдем за кратко с късмет.
Бъдеще в отпуска:
вече се знае: да си друг зависи от теб!

Сладка импровизация

 От любовта не остават скелети;

тя е там, където костта се разтваря и пониква трева.

И така не става - цветовете не стигат и в дъгите си плачат:

да направят отново любов: малко мастилена в края,

но в началото винаги бяла.

Отново е грешка - тя и без цвят се усеща

 и да оставя следи.

Метаморфози

Намества се,

вероятно ( както усещам) удобно във душата ми:

презрение. А съм будна..

Разтяга се,

прозява се, но не заспива.

На топло е:

направило е дом за живите,

които мислят себе си за първи.

По библията накацат приказки,

но кой ли вижда напролет щъркели?

Детето проговаря с думите на възрастен,

избягал от дома на първите..

Ненавременен

Той създава безкрайна самота.

А какво  мисли този,

който желае повече:

,,за последно съм луд,

но съм себе си’’.

Ето, спомням си,

тук имаше смях и

ето те теб –

ненавременен, а със устни –

и двете напълно излишни.

,,Тези признания,

толкова   листове

и така еднократни!’’ –това казах.

Тъгата е наша-

тази вечна зависимост

от нечия собственост.

Времето, порива, думите –

бяха мои , но вече са другаде.

Пристигане

Една врата е широко отворена

и през нея преминава вятър.

Е, и всичко останало.

Все пак е общо.

В миналото –

мъртвите.

Кажете, че само то ви липсва.

Животът е разпилян от себе си

и няма нужда от ново минало.

Едва когато усети смисъла,

ще се зачеркне с удивителни.

,,Не искахме да си идем’’:

това ще кажете

и нищо няма вече да ви липсва.

Плач

Единствено мъртвият не плаче.

От главата ми слизат изводи

и  облизват тъмни размисли:

на заспиване,

след събуждане,

светът е самотен.

Уж замислени

или пък вкиснати

по сърцето ми лазят думите.

Коленичила между мъртвите

ще заплача  за неродените.