Лора Динкова

а какво е самотата?
-самота е да си заобиколен от милиони хора.
възрастта?
-всичко може да се обясни с депресия,откакто съм възрастен.
а любовта?
-сред чувствата се наблюдава жестока смъртност.
надеждата, макар употребена?
-разбира се, разбира се, но само с достатъчно основание.
животът?
-и той има нужда от поощряване.
и последно -за умората?
-животът непрекъснато потвърждава едно все по-уморително правило.
Знаете го,знаете го !

Лора Динкова

Човек се ражда изведнъж.

Със смъртта е същото -

и тя се ражда изведнъж,

но няма свое детство.

И остарява изведнъж. А любовта повтаря

една и съща външност.

/Всички наши действия са правилни,

но и безразлични./

Когато наближава краят

дори и думите си тръгват,

но Бог не прави разлика

между любов и същност.

Spirt & Spirit представя Лора Динкова

Лора Динкова на живо в разговор с Митков Новков #Пловдив#Петното на Роршах#

https://www.youtube.com/watch?v=RMh7yMeRo4A

Лора Динкова

от ада на неволите се рисува рая
ето:целият живот е образ и фон
но твоят пръст не е мост
а аз не притежавам още думите,
с които бих завършила света
праотецът знае своя минимум
и няма да смени голготата със нова
поетите ни учат как да умираме
но ние ще останем за пореден път
неуки

На Виктор Пасков трето споделяне

Ако дойде,
аз ще съм будна,
ще е утро във ранната есен.
Ще съм многократно споделяла
колко кратки са човешките думи.
Затова ще бъда безмълвна-
така нелепо както не достигат
на децата срички,
за които мъртвите копнеят,
когато всички ги упрекват
във мълчание.
Ако дойде,
аз ще съм будна- ще мълча,
но ще гледам в очите му.
И дано има някъде място,
на което тя има форма.

Лора Динкова

Прочетох, че детето се е родило да завърши света.

А всъщност ние за това умираме.

Времето, от което сме направени

ни забравя- това е е твърде ясно.

По пътя на познанието спирките

са дълги.

Лора Динкова

От месец чувам звуци под капчуците,
това са мелниците на сърцето, 
което често има основания 
за сходни прилики с душата ми.
За жалост няма опит от тъгата
и късото познание за света
се свежда до онази обич,
от която се зараждат същности. 
От думите ще минем в първообраза,
непроговорил от внезапни мисли-
ще го прегърнем за утеха и 
адът няма да ни бъде нужен!

На Виктор Пасков II

Ако каже,че днес ще се тръгва,

ако пита с неясни въпроси,
а на ум рецитира живота ми,
аз ще бъда в мълчание- отдавна обмислено;
и навярно ще дърпам дълбоките котви,
които теглят мъничка мъка-
тя не иска да тръгва със тебе,
тя не иска да има отвъдно.

Лора Динкова

От месец чувам звуци под капчуците,
това са мелниците на сърцето,
което често има основания
за сходни прилики с душата ми.
За жалост няма опит от тъгата
и късото познание за света
се свежда до онази обич,
от която се зараждат същности.
От думите ще минем в първообраза,
непроговорил от внезапни мисли-
ще го прегърнем за утеха и
адът няма да ни бъде нужен!

Говорим за ''Осиновени думи'' в Още нещо по News7

http://news7.bg/predavania/oshte-neshto/vsichki-videa/mlada-poetesa-osinovyava-dumi/140047#.VRpVZfyUdzo

Неслучайна среща с Лора Динкова по ДАРИК

http://radio.dariknews.bg/?page=audio&id=264437

Лора Динкова

Има нещо впито във шията
и разхожда, отпуска си примката
през живота на хората. 
Аз се срещам всеки час с ближен 
и създаваме нови вселени.
Няма, няма спасение за него,
аз разказвам някакви приказни-
мои детства във светещи къщи;
той споделя, че с него било същото,
някой нощем е чакал във стаята
да се върне със звука на вратата,
а животът няма помилване;
затова е отпусната примката-
тя създава утъпкани пътища,
за които няма пътеки.

На Христо Калчев

http://nikak.bg/?p=20390

Лора Динкова

Душата има своя камък
и го залъгва с вечност. 
И той е бял, подготвен
умело сбръчква
ситните си вежди.
Сега си взима малко цвят
и ще опита от многото вселени
да направи образ. Тогава
тя си тръгва, неразбрана
дори от своя личен камък.

Лора Динкова

И чудесата, и пророчествата 
са недостатъчни.
Умът изпитва ужас -
мигът е слят
във своя вечност.
Защо пред погледа са все въжета,
изпънати, готови за увиване?
Човека има спешна нужда
от ново назоваване.
Умът се олюлява на въжето,
пищи за миг,
а после се изплъзва,
застава близо до човека
и прави знак
за кратка вечност.

Лора Динкова

Нещата приключват

Животът започва отново и отново.
Понякога.
Утешително е, знам.
Състарени хора от срещи
с хора – тавтология на живота;
дали на повечето
просто
не им доставя удоволствие?
Системата им
се основава на колебания:
родени гранично,
бог си е мълчалив;
общият сбор
е равен
на еднаква загуба.

Лора Динкова

Поетът няма свой сезон
и преди да установи живота
се съмнява първо в майка си.
Една земя и малко хора-
вселенски лапсус очевидно.
Човекът е архаизъм във
случаен разговор,
скоро ще настъпи
окончателната му забрава.

Онова, което доверчиво наричаме живот

Онова, което ме разпъва е едра, узряла душа.
Тя пада, в смисъл окапва -естествено, леко.
И става, оглежда се бързо и бяга. Така ли е? –
въпросът се блъска във въздуха и очертава
светло място, за което има много стихове.
Някой отдавна сгреши със живота,
спирам да пиша за него,
някой направи душата дефектна –
няма никакъв полет във нея!
Сега съм без нищо за разпъване и
мога спокойно да дойда при тебе.

Остатък илюзия

Празен човек, нямаш напълване!
Аз по рождение опитвам със изводи;
бях по-внимателен и стигнах в годините
трудно под твоите черепи. Ти си безсилен
пред малката болка, която увисва с нови въжета
по тебе.
(Или:
ти си безсилен пред малката болка,
но и тя е безсилна пред тебе)
Сега протягам ръцете навътре в пръстта
и търся рода си възкръснал .Умът се смее
и полека издърпва мъртвите ми длани...
Празен човек, време е, ето написвам ти:
илюзия е, че си нужен някому! 
Това нека остане от мене.