Словесни диагнози

петък, 30 май 2014 г.

10 юни. Връчване на славянска поетична премия.

http://nikak.bg/?p=16272

четвъртък, 15 май 2014 г.

Лора Динкова

Освен общ прародител, камъкът е и общ свидетел.

В последна сметка всичко е със заден план

и ако Ева беше ялова,

светът щеше да бъде спасен.

Зърната сменят мястото във броеницата,

Майсторе, остана без децата си!

Мотивите и поводът са същите –

цикълът-

тоест спиралата ,

е неведнъж описвана лирично,

Христос от женски род –

един рефлекс на Бог да

се нагажда със човека

(и с века му); във мене се нагъва страшен писък,

че Бог е виртуоз:

завърта леко молитвената воденица

без да очаква много от края

на света.

сряда, 23 април 2014 г.

Лора Динкова

На умрелите щурците

не са им отнети. Погледни как

се изпълва окото

с две тъмни сълзи на дъното.

Отвътре навън си човек

и приличаш на него, и него. Бог

те е направил подобен.

А отвън навътре си станал

човекояд(ец). Тоест себеподобен,

злобен и гладен.

А Бог си мълчи. И се отказа

да прави хора за дни,

а после да спи. И в съня си

пищи от кошмари.

Храни се с подобни, близки,

души; отнемай им малкото щастие,

но не забравяй, че ти вече

нямаш човечен произход.

вторник, 8 април 2014 г.

И ако пред огледалото не съм аз?
Човешкото ми очертание липсва –
изгубих го.
Слагам обява: Търси се! Едва ли някой ще го търси
след като не сме се виждали
в сегашно време.
Сега е ред на огледалото да си измисля хора,
да им поставя граници във мозъка
или да отразява тройно –
(един мозък
два мозъка
три мозъка). И никакъв ум.
Нова обява: не го търси!
И ако зад огледалото съм себе си,
тогава ще докажа,
че имам човешко очертание.
(без огледални примеси)

сряда, 2 април 2014 г.

Слънчоглед за Бог

Човешката душа е като неоткъснат слънчоглед, обърнат към Бога.

Ще си спомним за своето минало,
едва когато станем
пак треви.
Преводът на душата е безмълвен
и няма свой език. Но има звук
на бавно отдалечаване.
И ще си разкажем настоящето
без да оплакваме
личното оцеляване.

петък, 14 март 2014 г.

Човечност по рождение

Къде отсяда всеки дъжд със своята лична капка,

описах локвите и се повторих...

Извинете ме! Но ние сме

единствено повторители!

Нисък таван.

Нисък живот.

Нисък човек. Не ми се слушат умове,

които заекват по рождение.

Сега слушайте, мои ниски хора:

Над ръба на камъка няма нищо. Това е малката истина:

частично.

Приспособявай се (макар и неспособен за по-висока от живота изява)

и научи ближния на близост;

премахни онзи капак притежание

и излитай;

адът е с мрак,

азът безличен.

Стига съвети, нисък човек; аз ще направя ума ти

безсмъртен стига да чуя, че си успял

по рождение да станеш човечен.

петък, 14 февруари 2014 г.

Joe Dassin Les plus belles anees de ma vie

Moi j'avais rêvé longtemps de ma première guitare, tu sais
J'étais fou, j'avais quinze ans, je n'osais pas y croire
Mes parents n'étaient pas d'accord, ils connaissaient par cœur
Mes trois chansons sur deux accords, moi j'attendais mon heure
J'étais dingue de Becaud, Brassens et Aznavour
Je m'endormais sur ma radio, je faisais des concours
Puis j'ai découvert les groupes anglais, je guettais à la télé
Leurs gestes que je refaisais le soir dans mon grenier
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire
Soixante-cinq au Golfe Drouot c'était des nuits sans fin
La musique dans la peau et tout pour les copains
Dans une cave de banlieu tous les soirs on répétait
Et si les voisins criaient un peu, on leur pardonnait
Et puis soixante-dix, les festivals perdus dans la nature
On était des milliers sous les étoiles pour quelques couvertures
La foule dansait, tapait des mains, nous on s'y croyait déjà
Et Avignon n'était plus qu'un faubourg de l'Olympia
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire
Soixante-douze, c'etait Paris, le groupe s'est dispersé
Quand j'ai rencontré Marie-Christine, j'étais sur le pavé
Le soir pour se payer un lit on claquait tous nos cachets
Mais je lui racontais ma vie et elle me comprenait
Et elle m'a suivi dans cent maisons de disques et d'éditions
Où les gens qui m'écoutaient n'aimaient pas mes chansons
Et quand j'ai vendu ma vieille guitare c'est elle qui m'a aidé
A comprendre enfin que ça ne marcherait jamais
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Лора Динкова

Те взимат хора като вас

с часовник в предното джобче

и със закрита уста от надвиснали зъби

по устните.

Може би съм ужасно сама,

за да не сбъркам човека със ближен,

той ти подава ръка,

а от нея потичат нещастия. Сега ще направя

много крачки назад, прави ми компания,

върви на задните си крака,

стъпи върха на всички пръсти,

а после падни

и сложи на главата си кост

или кръст

или нещо, което ще бъде един ден надежда.

И застани! Стой си така в сътворението

съвършено изправен;

а аз ще подам пръст или ключ,

за да не сбъркам ближния с човек.

вторник, 4 февруари 2014 г.

Белег на човек

Съвсем уместно бях написала,
че обичта и смъртта
са с роднински белези.
Позовавам се на себе си –
невъзможно е да има нанизи,
по които окачени истини
да пищят, че сме хора. Не сме,
от сърцето ми падат кукички,
закачени със широка прелюдия
от човека срещу човека.
Ще те родя,
ще съм земя ,
ще бъдеш развит и поддържан,
и след това бързо ще се фалшифицираш
в много други човечета. Със добри намерения.
Позовавам се на недостиг от надежда,
аз често й създавам лична вселена,
където роднинските белези са непознати
във случайни срещи.

Чарлс Буковски

едно не много мило стихотворение

те пишат ли пишат,
цъкат здраво стихотворения-
млади момчета и университетски преподаватели,
домакини, които се наливат с вино по цял следобяд
докато мъжете им са на работа.
те продължават да пишат,
едни и същи имена в едни и същи списания,
с всяка изминала година всички пишат с една идея по-лошо,
издават по една стихосбирка,
фабрикуват стихотворения на калъп,
като в някакво състезание,
но наградата е невидима.

не искат да пишат къси разкази, или статии,
или романи,
те продължават
да фабрикуват стихотворения.
всеки от тях наподобява все повече и повече на останалите
и прилича все по-малко на себе си
и някои от младите момчета се уморяват и се отказват,
но преподавателите никога не се отказват.
и съпругите- домакини, които пият вино по цял следобед,
никога и за нищо на света не се отказват.
и нови млади момчета се появяват с излизането на новите списания
и започва някаква кореспонденция с дами или мъже поети
и някакво чукане
и всичко е преувеличено и тъпо.
когато стихотворенията се върнат отхвърлени,
те ги пренапечатват
и ги изпращат на следващото списание от списъка,
и всички правят четения,
в повечето случаи без пари,
като се надяват, че най-накрая някой ще ги разбере,
най-накрая някой ще им изръкопляска,
най-накрая ще ги поздрави и ще признае
таланта им.
те са толкова убедени в собствената си гениалност,
че нито за миг не изпитват вътрешно съмнение
и повечето от тях живеят в Норт Бийч и Ню Йорк сити
и лицата им са също като стихотворенията им-
еднакви.
те всички се познават и
се събират и мразят и се възхищават един на друг и се избират и
отхвърлят
и фабрикуват на конвейер още стихотворения,
още стихотворения,
още стихотворения,
надпреварата на тъпаците-
чук чук чук, чук чук чук, чук чук чук, чук чук...

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Лора Динкова

В света се повтарят единствено идиотите,
запази малкото щастие и протягай високо
ръката си да прихване свой личен божествен
произход.
Живеем във дъждовно време,
Христос ни липсва,защото е в единствено число,
множествени са поетите, които вече правят
сувенири вместо стихове.
Автентична е само мъката,
заседнала между листа и мозъка.

сряда, 29 януари 2014 г.

Лора Динкова

Може би сме искрени във силата, отговорна да
съм лична. Ще ме разбираш чрез обема си,
ще се съдържаш в паметта ми. Това е всичко.
И няма друго за обсъждане в традицията
от изповед: една след друга се нанизват
образни – усещанията, че си нужен някому;
една илюзия всеки ден да ставаме във вид
на непознато отражение.
Незаслужено! – в ума ми са посяти мънички –
на малка нежност смисъла метафори,
които без голям обем от думи,
ще разпределят
двама ни
в света

сряда, 22 януари 2014 г.

Иван Динков

ПОЕМА

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!

Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - заполнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.

Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!

През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.

Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутнижа на точките!

И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя миг! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.

Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брад на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.

Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.

По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.

Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.

И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада нянак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.

Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.

Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

вторник, 21 януари 2014 г.

Пръстите на света

Любов е когато той те прегръща,
а ти правиш копия от обич в ръцете му
и на сън си представяш живота.
Тогава, светът става млечен
и от очите му потича на капки
кърмата на дните ни;
прави свои ъгли на живота
и го обсипва със релси.
Побран си в длан,
в която няколко пръста
галят света ти.