Релеф

Преживях срам –и виках доброто: не с ,,ела’’ и с ,,моля те’’,

а с дъното на погледа – (очно дъно не звучи поетично).

Една сълза капна по сърцето ми, след нея още няколко

го намокриха,за да не тупти с обичаен ритъм: така е вече друго;

ще се закрепи на края, ще увисне и ще падне. Къде?-

не е в дъното както се пише. И аз не зная къде..

Дано разтегливото око на времето го поеме в себе си....

Пишещо-разбиращи

Отново и отново –това за обяснение,

за предварително прочитане,

за памет без да има спомени.

Спирка с некролози –документална, пълна и двуцветна.

Информативна.

Глупава!

И всички пишещи или пишещо-  надвикващи,

не е ли време да почакате да дойде –

ще имате компания, ще разбирате.

И ще напишете мемоари!

Тогава без да имам спомени и без да съм прочела,

ще отлепя сама лицата, които гледат през своята памет!  

Пазители

Небето увисва над земята;

онези под  нея не го виждат

колко е дълбоко.

А днес е ниско сякаш някакви пръсти

са го пуснали. Пуснали ли са го?

Мълчат. С чуждата тишина под земята.

Една птица приплясква,

аз,

две кучета (с мен)

и малко катерици. Ние придържаме

малкото увиснало небе

да не би да замълчи и то с непозната тишина.

Родина

Родината ни пише нова библия,

диктуват й разбира се, за да не обърква думите

в годишните отчетни листове

напролет все така зелени.

България  падна от  върха си:

прекрасно виждам  днес  смъртта й –

погребана под много влажни погледи

и под  сменени принципи.

Вероятно пиша за пръстта и мравките,

за мястото където хора няма;

поезията оставя  примеси от вяра

и от внезапно  млъкване.

Така го могат само мъртвите,

които вече не са себе си. Напролет с новите кокичета

чертаят бялото в душите ни.

Навярно всеки прави изби в сърцето си: все още българско.

Родината е яма за мечтите, е някак тъмна липса във ума ни:

в България видовете все се бъркат

подгонени от нови демони.

Хора в анфас

Недогледани, зачервени; такива са хората –

и със бузи, и с лакти опънати, се стараят

 да са прилични: със усти не според системата две,

със крака и  с ръце –о, замахват!  Със началното, първо движение,

те поставят прогрес...А след него вече познаваме зачервени и тъжни

лица, сякаш сложени –чужди, нарочно: не говорят, а мърдат усти.

Нещо сбърках, ,,извинявам се’’ –казвам и се поклащам напред;

и през всичките тези стремежи не разбирам какво е прогрес.

Оранжеви цветове

Огромна нощ – вечер и после  нещо ще свърши;

и ще започне деня.

Ще сънуваш отново летата, през които мина на пръсти;

колко глупаво –всеки пръст познава сезоните,

значи лъжеш дори и в съня си. Наново започвам -

огромна нощ и няма ден за този,

който дава нищо: ще сънува безкрая на дните си

със затворени вечно клепачи.

Във прозореца заспива деня ми –уж е мой,

но елате по - близо.

Искам с пръстите, с моите длани да

надвеся света си: разтеглив е, макар да полепва

по денят нощен и дневен;

и със страх и мъка в очите си,

да ви каже, че  не издържа...

Преглед под лупа

Понеже все не мога да оформя в душата  

всяка смърт какво е;

и нетипично се оглеждам

дали зад мене някой ще проплаче,

че има по-добра вселена.

Но няма хора тук;

окото ми  наново се завърта

и очертава празен кръг  през дните;

изследва с малка лупа времето,

побира го в клепача си, в кръга си,

а след това поглежда във душата ми

и уморено се затваря!

Създателка

Тъмно розови – сякаш се срамува

с ръцете си да наниже пръстчета,

които да потропват в паузи.

Устата ти е джоб за думи;

те мърдат и наместват с лакти

събираните вечер хълцания

като предпазен, тъжен изговор.

Системата е бройна , със прегради;

охлузена и напластена;

със зачервени от света потрепвания

една жена създава обич!

Раздвоение

Тласък, а след това извивки  –

това на кратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

На кратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

С игла или с карфица?

Светът ни се стеснява без да е вселена;

наподобява нещо като епизоди,

които сричат наизуст края,

но не признават малкото в обема.

С игла или с карфица –

колебанието е все пак  ниско,

когато е с качулка от панели.

Усърдно се забиват мисли

в скованите от късно лягане съзнания.

С игла: нека бъде нежен,

звукът  на липса от вселена –

светът ни вече диша с диафрагми,

които не стесняват кости!

Подарък

Не ходете на гробища, защото са празни.

Дaлтонист си като погледнеш във себе си: сиво и черно;

носиш си гроба през дните,

а във нощите с него заспиваш.

Намерих ви място в празното гробище:

сложете си костите и се настанете;

нека удобно затракат годините,

а след тях да сълзят часовете.

Не е удобно: искаш си гроба за вкъщи:

ето, поднасям го, твой е вече,

не носи във ръцете си свещи!

Спасение в илюзия

И няма минало в едно число –

това е за подгряване на дланите;

когато вече нямат мишници,

които да донасят тежести.

Изглеждат  някак си олекнали

под многото финали със освиркване.

Добре си спомням колко бях напъпила

по цветовете без да знам цвета им –

на пролетните рано нежни стръкове,

които бяха от пръстта кафяви.

Сега не зная как да преброя ръцете си –

и всички пръсти с кални нокти;

увеличавам всеки път числото им,

за да останат вечно топли.

Бъдеще в отпуска

За звездите вече писаха: че били падащи, а може и паднали.
Как да опишем обаче дните си –спънати, без да ги мерим с небесни везни.
Чела съм ,може би, в някоя приказка, че да си себе си е въпрос на късмет:
краят се знае - винаги весел,
но при нас е условен: времето, в правилни кръгове животът чертае
и денят се превръща в копнеж.
Спирам се, спъната : не гледам нагоре,
няма звезди –
нека отложим и този път мярата,
за да бъдем за кратко с късмет.
Бъдеще в отпуска:
вече се знае: да си друг зависи от теб!

Сладка импровизация

 От любовта не остават скелети;

тя е там, където костта се разтваря и пониква трева.

И така не става - цветовете не стигат и в дъгите си плачат:

да направят отново любов: малко мастилена в края,

но в началото винаги бяла.

Отново е грешка - тя и без цвят се усеща

 и да оставя следи.

Метаморфози

Намества се,

вероятно ( както усещам) удобно във душата ми:

презрение. А съм будна..

Разтяга се,

прозява се, но не заспива.

На топло е:

направило е дом за живите,

които мислят себе си за първи.

По библията накацат приказки,

но кой ли вижда напролет щъркели?

Детето проговаря с думите на възрастен,

избягал от дома на първите..

Ненавременен

Той създава безкрайна самота.

А какво  мисли този,

който желае повече:

,,за последно съм луд,

но съм себе си’’.

Ето, спомням си,

тук имаше смях и

ето те теб –

ненавременен, а със устни –

и двете напълно излишни.

,,Тези признания,

толкова   листове

и така еднократни!’’ –това казах.

Тъгата е наша-

тази вечна зависимост

от нечия собственост.

Времето, порива, думите –

бяха мои , но вече са другаде.

Пристигане

Една врата е широко отворена

и през нея преминава вятър.

Е, и всичко останало.

Все пак е общо.

В миналото –

мъртвите.

Кажете, че само то ви липсва.

Животът е разпилян от себе си

и няма нужда от ново минало.

Едва когато усети смисъла,

ще се зачеркне с удивителни.

,,Не искахме да си идем’’:

това ще кажете

и нищо няма вече да ви липсва.

Плач

Единствено мъртвият не плаче.

От главата ми слизат изводи

и  облизват тъмни размисли:

на заспиване,

след събуждане,

светът е самотен.

Уж замислени

или пък вкиснати

по сърцето ми лазят думите.

Коленичила между мъртвите

ще заплача  за неродените.

Тихо щастие

...в сивата мъгла на утрото забелязаха, че ме няма.

Така се обича най – силно

си помислих..

,,С много любов от татко’’ –

кратките биографии са сантиментални.

Мои роднини,  далечно застинали,

моля ви пак се върнете –

всичките склуптори дават ръцете,

но при мен е вечно студено!

Ето крачка и вече сме заедно,

а е зима според сезоните –

според мен е тихото щастие.

Сигурна съм в малкото спомени,

които пишат кратки биографии.

...небето пак проплаква за света си

и впрочем няма нищо страшно

ако сега животът свърши.

Сашо през ноември

Упражнение на паметта,

това ми казваш вечер,

на заспиване.

Нощта проблясва и със тъмното

заравя черни световете;

изхабените пръсти докосват наплъстено и сънено минало –

от устата му падат езиците;

уморено разстилат червени,

вече в цвят своите макове.

Едва когато всичко свърши,

 незапомнено име прошепвам –

Бог е сънен

 и го събудихме!