Ако дойде,
аз ще съм будна,
ще е утро във ранната есен.
Ще съм многократно споделяла
колко кратки са човешките думи.
Затова ще бъда безмълвна-
така нелепо както не достигат
на децата срички,
за които мъртвите копнеят,
когато всички ги упрекват
във мълчание.
Ако дойде,
аз ще съм будна- ще мълча,
но ще гледам в очите му.
И дано има някъде място,
на което тя има форма.
вторник, 18 август 2015 г.
четвъртък, 25 юни 2015 г.
Лора Динкова
Прочетох, че
детето се е родило да завърши света.
А всъщност ние за
това умираме.
Времето, от което
сме направени
ни забравя- това
е е твърде ясно.
По пътя на
познанието спирките
са дълги.
Лора Динкова
От месец чувам звуци
под капчуците,
това са мелниците на сърцето,
което често има основания
за сходни прилики с душата ми.
За жалост няма опит от тъгата
и късото познание за света
се свежда до онази обич,
от която се зараждат същности.
От думите ще минем в първообраза,
непроговорил от внезапни мисли-
ще го прегърнем за утеха и
адът няма да ни бъде нужен!
това са мелниците на сърцето,
което често има основания
за сходни прилики с душата ми.
За жалост няма опит от тъгата
и късото познание за света
се свежда до онази обич,
от която се зараждат същности.
От думите ще минем в първообраза,
непроговорил от внезапни мисли-
ще го прегърнем за утеха и
адът няма да ни бъде нужен!
сряда, 3 юни 2015 г.
На Виктор Пасков II
Ако каже,че днес ще се тръгва,
ако пита с неясни въпроси,
а на ум рецитира живота ми,
аз ще бъда в мълчание- отдавна обмислено;
и навярно ще дърпам дълбоките котви,
които теглят мъничка мъка-
тя не иска да тръгва със тебе,
тя не иска да има отвъдно.
а на ум рецитира живота ми,
аз ще бъда в мълчание- отдавна обмислено;
и навярно ще дърпам дълбоките котви,
които теглят мъничка мъка-
тя не иска да тръгва със тебе,
тя не иска да има отвъдно.
събота, 23 май 2015 г.
вторник, 31 март 2015 г.
Говорим за ''Осиновени думи'' в Още нещо по News7
http://news7.bg/predavania/oshte-neshto/vsichki-videa/mlada-poetesa-osinovyava-dumi/140047#.VRpVZfyUdzo
петък, 13 февруари 2015 г.
понеделник, 2 февруари 2015 г.
Лора Динкова
Има нещо впито във шията
и разхожда, отпуска си примката
през живота на хората.
Аз се срещам всеки час с ближен
и създаваме нови вселени.
Няма, няма спасение за него,
аз разказвам някакви приказни-
мои детства във светещи къщи;
той споделя, че с него било същото,
някой нощем е чакал във стаята
да се върне със звука на вратата,
а животът няма помилване;
затова е отпусната примката-
тя създава утъпкани пътища,
за които няма пътеки.
и разхожда, отпуска си примката
през живота на хората.
Аз се срещам всеки час с ближен
и създаваме нови вселени.
Няма, няма спасение за него,
аз разказвам някакви приказни-
мои детства във светещи къщи;
той споделя, че с него било същото,
някой нощем е чакал във стаята
да се върне със звука на вратата,
а животът няма помилване;
затова е отпусната примката-
тя създава утъпкани пътища,
за които няма пътеки.
понеделник, 29 декември 2014 г.
четвъртък, 6 ноември 2014 г.
Лора Динкова
Душата има своя камък
и го залъгва с вечност.
И той е бял, подготвен
умело сбръчква
ситните си вежди.
Сега си взима малко цвят
и ще опита от многото вселени
да направи образ. Тогава
тя си тръгва, неразбрана
дори от своя личен камък.
и го залъгва с вечност.
И той е бял, подготвен
умело сбръчква
ситните си вежди.
Сега си взима малко цвят
и ще опита от многото вселени
да направи образ. Тогава
тя си тръгва, неразбрана
дори от своя личен камък.
Лора Динкова
И чудесата, и пророчествата
са недостатъчни.
Умът изпитва ужас -
мигът е слят
във своя вечност.
Защо пред погледа са все въжета,
изпънати, готови за увиване?
Човека има спешна нужда
от ново назоваване.
Умът се олюлява на въжето,
пищи за миг,
а после се изплъзва,
застава близо до човека
и прави знак
за кратка вечност.
са недостатъчни.
Умът изпитва ужас -
мигът е слят
във своя вечност.
Защо пред погледа са все въжета,
изпънати, готови за увиване?
Човека има спешна нужда
от ново назоваване.
Умът се олюлява на въжето,
пищи за миг,
а после се изплъзва,
застава близо до човека
и прави знак
за кратка вечност.
Лора Динкова
Нещата приключват
Животът започва отново и отново.
Понякога.
Утешително е, знам.
Състарени хора от срещи
с хора – тавтология на живота;
дали на повечето
просто
не им доставя удоволствие?
Системата им
се основава на колебания:
родени гранично,
бог си е мълчалив;
общият сбор
е равен
на еднаква загуба.
Понякога.
Утешително е, знам.
Състарени хора от срещи
с хора – тавтология на живота;
дали на повечето
просто
не им доставя удоволствие?
Системата им
се основава на колебания:
родени гранично,
бог си е мълчалив;
общият сбор
е равен
на еднаква загуба.
Лора Динкова
Поетът няма свой сезон
и преди да установи живота
се съмнява първо в майка си.
Една земя и малко хора-
вселенски лапсус очевидно.
Човекът е архаизъм във
случаен разговор,
скоро ще настъпи
окончателната му забрава.
и преди да установи живота
се съмнява първо в майка си.
Една земя и малко хора-
вселенски лапсус очевидно.
Човекът е архаизъм във
случаен разговор,
скоро ще настъпи
окончателната му забрава.
събота, 27 септември 2014 г.
Онова, което доверчиво наричаме живот
Онова, което ме разпъва е едра, узряла душа.
Тя пада, в смисъл окапва -естествено, леко.
И става, оглежда се бързо и бяга. Така ли е? –
въпросът се блъска във въздуха и очертава
светло място, за което има много стихове.
Някой отдавна сгреши със живота,
спирам да пиша за него,
някой направи душата дефектна –
няма никакъв полет във нея!
Сега съм без нищо за разпъване и
мога спокойно да дойда при тебе.
Тя пада, в смисъл окапва -естествено, леко.
И става, оглежда се бързо и бяга. Така ли е? –
въпросът се блъска във въздуха и очертава
светло място, за което има много стихове.
Някой отдавна сгреши със живота,
спирам да пиша за него,
някой направи душата дефектна –
няма никакъв полет във нея!
Сега съм без нищо за разпъване и
мога спокойно да дойда при тебе.
Остатък илюзия
Празен човек, нямаш напълване!
Аз по рождение опитвам със изводи;
бях по-внимателен и стигнах в годините
трудно под твоите черепи. Ти си безсилен
пред малката болка, която увисва с нови въжета
по тебе.
(Или:
ти си безсилен пред малката болка,
но и тя е безсилна пред тебе)
Сега протягам ръцете навътре в пръстта
и търся рода си възкръснал .Умът се смее
и полека издърпва мъртвите ми длани...
Празен човек, време е, ето написвам ти:
илюзия е, че си нужен някому!
Това нека остане от мене.
Аз по рождение опитвам със изводи;
бях по-внимателен и стигнах в годините
трудно под твоите черепи. Ти си безсилен
пред малката болка, която увисва с нови въжета
по тебе.
(Или:
ти си безсилен пред малката болка,
но и тя е безсилна пред тебе)
Сега протягам ръцете навътре в пръстта
и търся рода си възкръснал .Умът се смее
и полека издърпва мъртвите ми длани...
Празен човек, време е, ето написвам ти:
илюзия е, че си нужен някому!
Това нека остане от мене.
вторник, 26 август 2014 г.
Митко Новков и издържливостта да бъдеш част от проекцията за градеж
http://kultura.bg/web/%D0%BB%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%BB/?fb_action_ids=10203758706680788&fb_action_types=og.likes&fb_ref=.U_sslqMzp7E.like&fb_source=other_multiline&action_object_map
вторник, 19 август 2014 г.
Лора Динкова
,,Господи, защо те виждам като сълза?‘‘
(когато във погледа ти няма думи,
има многооки деца)
Измъчвам се от двойна същност : сега не
е време за отчитане
какво извадих
от окото на ближния. Смени сърцето си!
Или да кажа:
човекът пише,
защото го е страх,
предизвести ли личната си смърт,
ще имитира лебедова песен и
няма да напише нито ред.
От срам!
Сега е време за отчитане
на грамове,
на тежести,
на кръстове,
които капят от очите
на човека, побран за кратко
в твоето око.
петък, 1 август 2014 г.
Лора Динкова
Завъртам думата по законите
на вакуума – с крилата си
създава извори. И лумват
в мозъка водите ни –
пречистват го и правят
кладенец; не съм поет на
митовете за нощуване –
нощта си има своя ден
според очите ни, привикнали
към лесното объркване
на чужди притежания
в клепачите.
Една жена е легнала във тъмното,
а от душата й изтича памет
за думи във пределите на вакуум,
които тя поглъща като свое време.събота, 26 юли 2014 г.
Лора Динкова
От каква принуда започва живота? -
въпросите не ги задавам аз.
Десетки мъртви ме подкрепят,
приемат ме във своя ум -
сега пристъпвам със внимание
в добрата си наследствена среда
и е възможно да узная каква
е грешката на Бог.
Невъзможно е да избегнем илюзията,
че сме нужни някому -
ние, играещите с Исусовите думи.петък, 4 юли 2014 г.
Лора Динкова
Нищо не излиза от моите сънища.
И зная защо: животът е под хипноза
и не оставя нищо за след заспиване.
Мимолетни и крехки,
хората чакат лична
отсрочка за неумението
да бъдат човеци.
Черни дупки пълзят по
ума ми
и поглъщат неуморно вселени.
Едва чувам гласа си:
какъв е шансът да останем
тук?
Инстинктивно разбирам, че
нямаш по-добра идея
от прастарото ти хрумване
да има хора
още малко във вселената.
Абонамент за:
Публикации (Atom)