Поезия от Лора Динкова на арабски език в превод от Хайри Хамдан

http://www.qabaqaosayn.com/content/%D9%88%D8%AD%D9%8A%D8%AF%D8%A9-%D9%81%D9%8A-%D8%AD%D9%82%D9%88%D9%84-%D8%B0%D9%87%D8%A8%D9%8A%D8%A9-%D8%A3%D9%88%D9%82%D8%B8-%D8%A3%D9%82%D8%A7%D8%B1%D8%A8%D9%8A-%D8%A7%D9%84%D9%85%D9%88%D8%AA%D9%89

В памет на Христо Калчев

                                                                           ,,Животът не оправдава усилията, които изисква...’’

                                                                         ,,Дай ми лека смърт и ме разходи из живота’’- такава би                 

трябвало  да бъде сентенцията на художника.’’

                                                                                                                                                     

                                                                          ,, На живота трябва да се гледа с ирония’’

Христо Калчев

            Пишем за мъртвите, за  да ги потвърдим наново в живота. Ще направя писмен опит за оттласкване от клишетата, по които се създават текстове и се реабилитират автори, неспособни да потвърдят или  откажат своята легитимност в литературните полета заради полагането им в други предели- онези на небитието, което наричаме смърт.  Както  е известно, единственото, което един жив автор може да направи, за да повика наново образите на миналото и да ги припомни във вечно изплъзващото се настояще, е да пише за тях. Пиша за писателя Христо Калчев и по този начин го връщам в живота - онзи на словото, който  е отвъд тленността на физиката. ,,Наведи глава пред смъртта, тя е твоето бъдеще. Смири се и върви. Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш и в своето разединение. Умри в мълчание ’’ („Луда вода“. София: Народна младеж, 1980)

            Освен с псевдополитици в България е пълно и с псевдолитератори. Те отдавна са преживели своя духовен аборт, ощетили са тялото от душа, и са превърнали всеки свой разговор за ценности и за обществена разруха в тежък рецитал на несъстоял се (личен) живот. Тоест, използват словото не като морален аристократизъм, а като прозачен параван.  Лошото е , че са лесноразпознаваеми, но никой не им казва да прекъснат  изстрадания си монолог от страх да не бъде отчислен от писателския несъществуващ елит, или от групата критици, които по образ и по подобие са част от панаира на литературата, разиграван и отиграван вече толкова години в страната ни. И те всички - автори и анализатори, а и поотделно са във взаимнопреплетените връзки на непоносимостта и завистта, породени от копнежа по единствена вселена, неповторимо създадена от всеки автор, и едновременно застрашена в същността си от невъзможността  да бъде една от близките граници с друга нейна алтернатива.  Този копнеж е типичен за всяка литература. И особено болезнен за нашата в постмодерния й период.

 Писателят Христо Калчев  заобикаля типичното по един на пръв поглед лесен начин - не пише маниерно, не слага постмодерни етикети за разпознаване, защото знае, че всеки етикет е удобен, но преходен. Не е лесно да бъдеш встрани от каноничната права на линейно писане преди  1989 година, а след нея (1989) да споделяш  вулгарно болезнени истини за отдавна продадена родина, за невъзможната правдива самоличност на човека в България и за непостижимата идентификация с родното.  Всъщност най-трудното е да опазиш вярата в човешкия облик на човека: това е неуловимото докосване до истината в писменото слово: ,,...тогава вярата в човека е изстъпление на романтичния инфантизлизъм  и според  сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване..’’.

Независимо дали споделя исторически сюжети  или обществено-йерархични кариерни отношения , в първите си книги, Христо съумява да изведе темата за любовта в нейното задължително несъръшенство по един естествен, човешки начин, така, както умеят само добрите писатели.  Текстовете му побират  света, а след това го разделят на други, по-малки части, в които художествената фантазия започва диалог с читателя. Може би именно този ословесен разговор , постижим чрез книгата, е един от гарантите за расово писане. ,,Знаеш ли каква е трагедията на съвременното семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му бруталност.’’; ,,Кому е нужна баналната истина- животът е безсмислен, защото е обречен на смърт- съпротивата срещу времето и смъртта създават изкуството’’. (Вътрешна светлина“. София: Български писател, 1981). Разбира се, любовта е част от понятието щастие, така успешно вмъквано в художествените светове  на различни писатели и същевременно всеки път различно, пренаписвано през окото на личната емоция.

И друго, което се забелязва в по-новите му вулгарни романи: Христо Калчев никога не започва отначало писането си, то е предварително изстрадано, осмислено и охудожествено чрез опредметяване на сложното – изгубената България няма шанс; тя е част от световната карта по заличаване не само на идентичности, но и на държави...,, Човешкият дух няма шанс на земята. Опитите на света да създава справедливи общества и държави много приличат на Фаустовите мъки с философския камък’’.

            Сещам се за Константин Павлов, който омерзен споделя, че него никой не го печата.  Христо, макар и  усилено отпечатван във ( все още несвършилия ) мутренски период на българския живот (1996 – 2006г.), сякаш остава в покрайнините на така обичаното от литературоведите ,,конструиране на родното’’.  Припомнете си го! Родното побира родината заедно с нейните невинаги уместни конструкции на словесни споделяния и някак всеки път оправдава и оневинява тяхното бъдеще, предизвестявайки всеки край. Писателят Христо Калчев не само конструира една от линиите в литературата ни; неговата вътрешна светлина рязко се разграничава от послушното и познато съгласие с всичко, което е a la mode, с приемането на словото като клюка. Защото да пишеш, означава да не бъдеш част от едно и същото. Да бъдеш уморен и същевременно жизнен - едно противоречие, което отграничва ума от инерцията на ежедневния говор. ,,Смъртта е като шанса, или идва, или не. Еднакво безсмислено е да залагаш и на двете.’’

            Пиша за човека Христо Калчев, и връщайки го в словесния живот, се справям отчасти с конструкциите, които умишлено пропускат едни автори, а други оставят забравени. ,,Какво повече може да иска един човек, който се е научил да разбира хората. Бях по-щастлив, когато не ги разбирах.’’ ,,Когато човек се заеме с творчество, трябва да е наясно със себе си: дали работи за суетата: ,,Аз ще бъда вечен!’’ или участва със скромните си сили в прякото възпитание на своя народ ’’.  В словото си Христо е оптимист; той намества пластовете на годините заедно с  новородените, които според него трябва  ,, да свършат своята работа’’. ,,И все пак, хората са така устроени, че не могат да съществуват без доверие един към друг, колкото и наивно да изглежда това’’.

            Един наивен реалист или един  скептичен романтик? И двете, както и всички производни на вътрешната светлина на Христо Калчев, която не побира лесните понятия, но има своето важно място в родното конструиране на литературата ни.

ОПИТ ЗА ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

полека вадя дните си
прибавям ги към твоите
така илюзията 
за обич
няма да е нужна
поетите ще спрат да пишат
поезията на вековете
пророците ще бъдат бебета
ще имитират в звуци
първите си мъдрости
а ние ще бъдем
с изравнени дни
пред бога
за да не предскаже
никога
смъртта ни

ОБИЧ НА ПРОЩАВАНЕ

понякога си представям дълга река
по която ще преминаваме 
един към друг
няма да сме безпомощни
съвестта ще се взриви
пазачите на света
няма да ни притесняват
смъртта ще се взира във водите ни
защото отвъд всяка вечност
се ражда нова илюзия
винаги си знаел
че
животът ми ще бъде дълбока река
обратно към теб

КОМПЕНСАЦИЯ

като звукът на птица
заседнал сутрин в клоните
гласът ми е омесен 
от думи и от припеви
ще възкръснем всички
особено онези
които всяка сутрин
започваха във подвиг
смъртта не се улавя
но всяка ваша мисъл
ще бъде оцветена
в нюансите на времето
и уморен от набези
човекът се завръща
при старите познайници
при мъртвите поименно
нощта е бледосиня
копнежна и прегърбена
в един момент ще снеме
части от цвета си
тогава
компенсациите
ще отброяват в призиви
по малко за възкръснали
и в повече за мъртви

ПРОВАЛ

ПРОВАЛ

кой да повика назад миналото?
той само това не умее.
как се постига топла връзка
в кратката история?
понякога си спомням, че всяка тема
е вече предговор
и няма творчество ,
с което да се оправдая.
клишетата за потъването ми
във валящите дъждове
ги знаеш.
невъзможно е да остана безмълвна.
човечеството, словото и
шумът, който неизменно се заражда,
се оказаха безсмислени свидетелства
на бащите, които не сме,
на личните ни белези като хора.
провал
провал на добродетелните
изводи,
на добре научените похвали,
които нарекохме своя обич.
нашите мъртви не са близки.
ти само това не умееш -
да потвърдиш думите ми,
да напишеш, че няма
да бъдем непознати,
когато всички ще се правят на безсмъртни.

Бъдни вечер

ти си поколенията мравки
които заобикалям
една по една
за да ти даря основания за живот
има те заради нас
но и ние те създаваме
от заобикаляне
на физическия принцип
от умората на душата
от разпъване на сетивата
в толкова кръстове
толкова време
толкова време
само и само за да оправдаем себе си
да си поискаме съвестта която никога
не сме притежавали
затова продължаваме
да те въобразяваме
докато ти ни измисляш

Опит за любовно стихотворение

съвестта ми
към теб
е синя
когато бях дете
се издигах
на пръсти
от прозореца
и питах хората
как се казват и
къде отиват
по това си приличаме
зная че продължаваш думите ми
макар да не съм го споделяла

Лора Динкова

ПРИПОЗНАВАНЕ

"Мъртвите поети са под земята.
Живите са по-дълбоко!"
Иван Динков

"Много съвестни, малко съвести!"

Лора Динкова

защо приемаш смъртта
като традиция
нашите мъртви
имат свои невидими
градове,
по които преминават
без да ни поканят
те се смеят, обичат и плачат
и притежават всяка памет
но за нея не говорят никога
докато ние си въобразяваме
че сме единствени
пръстта и земята отдолу
познават нашите близки
тъмни и черни
а какво е черно във поезията
черен е пръста ти
пръстта не разпознава
имитации
почернял е мозъкът
не се пише повече
когато знаеш
че в невидимите
улици
мъртвите поети
никога не са те
познавали

Иван Динков за Лора Динкова II

Иван Динков за Лора Динкова II :

ти всеки път изискваш минало
в България животът не запомня
никого
защо се съмняваш
човекът се ражда във съмнение
добре ще отговарям
знанието няма да помогне
трудно умрях и съжалявам
че не се намесих
ти си поетът на дългото мълчание
а аз какво да правя
със всяка сянка
помоли се за мен
и ще те чуя
и ще забравя
за България
за писането също ще забравя
така смъртта ще бъде по - прецизна
защото е послушала Поета

https://m.youtube.com/watch?list=PLUARPBMovV5bjR_OthoZkdCtdY1C4NytU&index=18&v=YqsBWDq8OgY

Поетическо четене на Лора Динкова и Бистра Величкова във "Vitamin B "

Иван Динкова за Лора Динкова

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш 
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще 
разговаряме във друго време 
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна 
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича 
по детската ми улица
в отвъдното 
да учи на летене
хората

ЗАГАДКА

денят е нисък
аз съм възрастен
какво ти казах
каквото казах
е било погрешно
загребвах
времето пръстта и мозъка
във тях откривах тебе
разбира се
луната пламва
какво са знаците
какво са истините за любов
когато
съдбата е последователна
бъдещето е провалено
аз всъщност се шегувам
обичам те
въпрос на небесна рутина
денят е нисък
аз съм отново възрастен
без време без небе без смърт
открил съм те преди живота ти
какво ти казах
каквото казах
е загадка

Дует за родното

                Иван Димитров е познат на българската публика като поет, сценарист и драматург. Първият му роман ,,Животът като липсваща лъжица‘‘ (Алтера, София, 2010) провокира критиката и неслучайно смесицата на висока художествена проза и сленг са приети нееднозначно от взискателния читателски поглед. Вторият му роман ,,Софийски дует‘‘ (Жанет 45, Пловдив, 2016) ще бъде разгледан в следващите редове като текст – мистификация. Умишлено отбелязвам тази дума. Българската литература непрекъснато припомня (и с право!), че след пенчославейковския остров на блажените, мистификационната практика няма да бъде лесноосъществим копнеж по създаване на текст, описал с нови думи стари истини.

Ето какво ни съобщава краткото ревю от задната корица на книгата : ,,София днес. Преди година писателят Йордан Константинов е намерен убит в Борисова градина. Приживе той нееднократно е заплашван от българските националисти и патриоти. Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си незавършен роман за София. Издателство ,,Жанет 45‘‘ публикува текста, като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му. Въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница. На него читателят на тази книга може да отговори с гласа на своята съвест ‘‘. Кратките ревюта винаги си приличат по това, че никога не провокират. Съвестта обаче е винаги провокативна, защото е необяснима с думи. Иван Димитров се е опитал да я обясни с роман. Нека надникнем и видим какво ни казва текстът за онази София, която всички ние познаваме, но всеки път преоткриваме, за града като географско обозначение за място и за града като символно понятие, което определя някои от духовните ни питания и отмества границите между реалност и измислица. В последващите си размисли за книгата ,,Софийски дует‘‘ ще опитам да пресъздам фрагментарността на текста, като всеки нов ред ще започва с нови идеи за прочит на романа, както и съпътстващи цитати от него. Така бих се доближила до идеалния читател, отдалечавайки критичния ми поглед към съвременното случване на литературата и особено на тази в държавата България.

,,Софийски дует‘‘ може да бъде четен като книга за България – текстът сглобява изгубената родина и непрекъснато я обновява, добавяйки нови и нови информационни дъги, които често натоварват погледа. Вероятно затова бихме посъветвали читателските очи да бъдат внимателни и подготвени за един нетипичен прочит – текстът е отворен към промяна на навика да четем една книга от началото до края - можем да отворим на всяка страница и няма да изгубим смисъла. Нещо като нов вид игра на пъзел, при който целта не е да подредиш отделните части в едно цяло, а обратното– можеш да ги разпиляваш безкрайно. Можем да приемем романа и като репортажно–огледален; една несглобена мозайка от думи, които през цялото текстово случване не спират да провокират читателя с въпроси, на които умишлено не ни е даден лесен отговор. ‘‘ Срещу коя стена би се изправил, за да очертаеш своята стена? Как се чувстваш в нечие чуждо време? Как съумяваш да съществуваш извън епохата си? Съществуваш ли? София, интересно ли ти е да наблюдаваш неумелата човешка игра на съществуване? София, мога да те опиша единствено от гледната точка на героите в твоя роман. Не съм срещал по-честен град от теб. ‘‘ Тези призиви са вик за помощ срещу прогресивната загуба на човешкото у човека, срещу повсеместната посредственост, с която всеки от нас ежедневно прави опити да се справи.

                Героят преминава от фантазмите на въображението си в реалността. Действителността за него винаги оставя празни пространства, които се пълнят единствено с тъга. ‘‘Реалността е илюзия. Ти и този град сте една илюзия‘‘. Писането на Иван Димитров напомня за текстовете на Буковски, Керуак и Милър, но по един уж постмодерен начин се заиграва с думите като ги оставя сами да се допълват : ‘‘Като невъзпитано дете си, София! Няма ли кой да те шамароса ?‘‘       ‘‘Софийски дует‘‘ е роман за любовта и за опасните пропадания от липсата й , за порастването и емоционалното обедняване, което очаква човека на ъгъла на неговата зрялост. Роман за тъгата. ‘‘ Един вечен чужденец във всички страни. Един невидим мечтател. Ти ‘‘си‘‘! Ти си никой.‘‘. Любовното чувство всеки път е обвързано със социалното - тази истина е разбрал Иван Димитров и я е споделил с нас. От нея се страда и през зрелостта. Книгата е дълбоко хуманен анализ на човека , макар и непрекъснато да прикрива обичта си към този вид и копнежа си по обич и съпричастие. На моменти текстът е наивен и разпиляващ се в недовършени идеи. Ето какво ни споделя текстът: ‘‘ В романа почти няма да се говори за София, ще става дума за всякавви други неща. Ще се разказва за писател...за един невъзможен за описване множествен живот. За един невъзможен за описване роман‘‘. Това е и ключът към прочита на тази книга. Нека послушаме нейният автор и приемем за истина неосъществения копнеж по мистификация, който неизменно съпътства непоносимостта към идеята за завършеност.

Още стихотворения в Liternet.bg

http://liternet.bg/publish29/lora-dinkova/index.html

Лора Динкова

ти не отивай никъде
ето чуй, че
по стъпките напред
ти няма да си същия,
защото душата тежи,
смъртта променя
някои чувства
за да има баланс
невидимият принцип
няма свой минимум
спри и послушай
стъпките от детството си
сега знаеш, че
отвъд човека
има неизпяти песни

Лора Динкова

така е уморен 
ръба на ада не умее да прескочи
а години хвърля камъни 
душата му
дано с един разбие прозорците
на рая
старият начин на живеене и умиране
този път смъртта е млада и не знае
неговите хитрости
не помни
братът Лазар
колко пъти мина
светът ни е противоестествен
и няма нови идеи
не се допускат
толкова е отегчително

Лора Динкова

от името на човека 
се срамувам
че съм човек
тази раса е толкова неприятна
кръв
кости
и болка
Но
погледът ти е любовен
внуците ми ще
говорят с твоите думи
по нов начин
и аз
няма да изпитвам срам
и ти
ще усетиш
че те има
че смъртта
не е само твоя
(а наша)
затова не ти написах
стихотворение за любов

Меланхолия

аз зная
че през 2056
хората все така
ще имат сексуални проблеми
ще пишат глупава поезия
и ще се самоубиват
голямата мечта за минало
отново ще си бъде същата
и смъртта ще бъде същата
сама си направих
очи
и ръце
и нос
и крака
и лакти
и всичко
може би така е редно
премрежен поглед
и навярно
безсмъртен дух
усилие
заето само
от
лудостта
на пространството
по стените на света
навсякъде има хора
пречат си всяка секунда
трагедията на вековете
Христос ни учи как да се понасяме
Кой ще ни научи как да понасяме света
намирам живота мъгляв
а не ужасяващ
и господ се бави
Но!
защо живеем
сякаш сме получили обещание
меланхолия
небето е черно и розово
и пламнало
хората знаят смъртта си
преминавам бързо
във тяхното бъдеще
и този път не създавам
наново
духа
си

Лора Динкова

всяко дете е неосъзнат поет
не, не пропада небето, когато си тъжен,
но земята замахва - огромна, издънена
и замерва в лицето ти пръст и цветя,
и на мъртвите нямите форми;
и пръстта зараства като рана,
като тайния джоб на вселената.
макар че, може би било е другаде и някога, 
макар че, ти не си присъствал, че още те е нямало,
живееш все така безпомощно;
а всъщност тука животът не стига,
а ти се преструваш, преструваш, преструваш,
докато детето посочва друг създател.