Онова, което доверчиво наричаме живот

Онова, което ме разпъва е едра, узряла душа.
Тя пада, в смисъл окапва -естествено, леко.
И става, оглежда се бързо и бяга. Така ли е? –
въпросът се блъска във въздуха и очертава
светло място, за което има много стихове.
Някой отдавна сгреши със живота,
спирам да пиша за него,
някой направи душата дефектна –
няма никакъв полет във нея!
Сега съм без нищо за разпъване и
мога спокойно да дойда при тебе.

Остатък илюзия

Празен човек, нямаш напълване!
Аз по рождение опитвам със изводи;
бях по-внимателен и стигнах в годините
трудно под твоите черепи. Ти си безсилен
пред малката болка, която увисва с нови въжета
по тебе.
(Или:
ти си безсилен пред малката болка,
но и тя е безсилна пред тебе)
Сега протягам ръцете навътре в пръстта
и търся рода си възкръснал .Умът се смее
и полека издърпва мъртвите ми длани...
Празен човек, време е, ето написвам ти:
илюзия е, че си нужен някому! 
Това нека остане от мене.

Митко Новков и издържливостта да бъдеш част от проекцията за градеж

http://kultura.bg/web/%D0%BB%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%BB/?fb_action_ids=10203758706680788&fb_action_types=og.likes&fb_ref=.U_sslqMzp7E.like&fb_source=other_multiline&action_object_map

Лора Динкова

,,Господи, защо те виждам като сълза?‘‘

(когато във погледа ти няма думи,

има многооки деца)

Измъчвам се от двойна същност : сега не

е време за отчитане  какво извадих

от окото на ближния. Смени сърцето си!

Или да кажа:

човекът пише,

защото го е страх,

предизвести ли личната си смърт,

ще имитира лебедова песен и

няма да напише нито ред.

От срам!

Сега е време за отчитане

на грамове,

на тежести,

на кръстове,

които капят от очите

на човека, побран за кратко

в твоето око.

Лора Динкова

Завъртам думата по законите

на вакуума – с крилата си

създава извори. И лумват

в мозъка водите ни –

пречистват го и правят

кладенец; не съм поет на

митовете за нощуване –

нощта си има своя ден

според очите ни, привикнали

към лесното объркване

на чужди притежания

в клепачите.

Една жена е легнала във тъмното,

а от душата й изтича памет

за думи във пределите на вакуум,

които тя поглъща като свое време.

Лора Динкова

От каква принуда започва живота? -

въпросите не ги задавам аз.

Десетки мъртви ме подкрепят,

приемат ме във своя ум -

сега пристъпвам със внимание

в добрата си наследствена среда

и е възможно да узная каква

е грешката на Бог.

Невъзможно е да избегнем илюзията,

че сме нужни някому -

ние, играещите с Исусовите думи.

Лора Динкова

Нищо не излиза от моите сънища.

И зная защо: животът е под хипноза

и не оставя нищо за след заспиване.

Мимолетни и крехки,

хората чакат лична

отсрочка за неумението

да бъдат човеци.

Черни дупки пълзят  по ума ми

и поглъщат неуморно вселени.

Едва чувам гласа си:

какъв е шансът да останем  тук?

Инстинктивно разбирам, че

нямаш по-добра идея

от  прастарото ти хрумване

 да има хора

още малко във вселената.

Лора Динкова

Животът потвърждава древната си вина,
че светът ще си остане недоизмислен.
Всяко откровение следва цинизма си и
ако ти си проявление на Бог,
тогава той раздвоява децата си.
И недоизречени, и недоизричащи,
плахо заставаме – принудително,
за да направим малкия свят отново познат.
Безкрайно и безначално
съм наблюдател на дните ви,
сега ще затворя за кратко окото си 
и ще помоля за нова вселена.

News7

http://news7.bg/%D0%9E%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D1%81-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0_l.baa_i.90405_b.5439.html#.U5yuX_l_uNB

10 юни. Връчване на славянска поетична премия.

http://nikak.bg/?p=16272

Лора Динкова

Освен общ прародител, камъкът е и общ свидетел.

В последна сметка всичко е със заден план

и ако Ева беше ялова,

светът щеше да бъде спасен.

Зърната сменят мястото във броеницата,

Майсторе, остана без децата си!

Мотивите и поводът са същите –

цикълът-

тоест спиралата ,

е неведнъж описвана лирично,

Христос от женски род –

един рефлекс  на Бог да

се нагажда със човека

(и с века му); във мене се нагъва страшен писък,

че Бог е виртуоз:

завърта леко молитвената воденица

без да очаква много от края

на света.

Лора Динкова

                                                             На умрелите щурците

                                                            не са им отнети. Погледни как

                                                          се изпълва окото

                                                         с две тъмни сълзи на дъното.

Отвътре навън си човек

и приличаш на него, и него. Бог

те е направил подобен.

А отвън навътре си станал

човекояд(ец).  Тоест себеподобен,

злобен и гладен.

А Бог си мълчи.  И се отказа

да прави хора за дни,

а после да спи.  И в съня си

пищи от кошмари.

Храни се с подобни, близки,

души; отнемай им малкото щастие,

но не забравяй, че ти вече

нямаш човечен произход.

Лора Динкова

И ако пред огледалото не съм аз?
Човешкото ми очертание липсва –
изгубих го.
Слагам обява: Търси се! Едва ли някой ще го търси
след като не сме се виждали 
в сегашно време.
Сега е ред на огледалото да си измисля хора,
да им поставя граници във мозъка
или да отразява тройно –
(един мозък
два мозъка
три мозъка). И никакъв ум.
Нова обява: не го търси!
И ако зад огледалото съм себе си,
тогава ще докажа,
че имам човешко очертание.
(без огледални примеси)

Слънчоглед за Бог

Човешката душа е като неоткъснат слънчоглед, обърнат към Бога.

Ще си спомним за своето минало,
едва когато станем
пак треви.
Преводът на душата е безмълвен
и няма свой език. Но има звук
на бавно отдалечаване.
И ще си разкажем настоящето
без да оплакваме
личното оцеляване.

Човечност по рождение

                 Къде отсяда всеки дъжд със своята лична капка,

                  описах локвите и се повторих...

Извинете ме! Но ние сме

единствено повторители!

Нисък таван.

Нисък живот.

Нисък човек. Не ми се слушат умове,

които заекват по рождение.

Сега слушайте, мои ниски хора:

Над ръба на камъка няма нищо. Това е малката истина:

частично.

Приспособявай се (макар и неспособен за по-висока от живота изява)

и научи ближния на близост;

премахни онзи капак притежание

и излитай;

адът е с мрак,

азът безличен.

Стига съвети, нисък човек; аз ще направя ума ти

безсмъртен стига да чуя, че си успял

по рождение да станеш човечен.

Joe Dassin Les plus belles anees de ma vie

Moi j'avais rêvé longtemps de ma première guitare, tu sais
J'étais fou, j'avais quinze ans, je n'osais pas y croire
Mes parents n'étaient pas d'accord, ils connaissaient par cœur
Mes trois chansons sur deux accords, moi j'attendais mon heure
J'étais dingue de Becaud, Brassens et Aznavour
Je m'endormais sur ma radio, je faisais des concours
Puis j'ai découvert les groupes anglais, je guettais à la télé
Leurs gestes que je refaisais le soir dans mon grenier 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire 
Soixante-cinq au Golfe Drouot c'était des nuits sans fin
La musique dans la peau et tout pour les copains
Dans une cave de banlieu tous les soirs on répétait
Et si les voisins criaient un peu, on leur pardonnait
Et puis soixante-dix, les festivals perdus dans la nature
On était des milliers sous les étoiles pour quelques couvertures
La foule dansait, tapait des mains, nous on s'y croyait déjà
Et Avignon n'était plus qu'un faubourg de l'Olympia 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire 
Soixante-douze, c'etait Paris, le groupe s'est dispersé
Quand j'ai rencontré Marie-Christine, j'étais sur le pavé
Le soir pour se payer un lit on claquait tous nos cachets
Mais je lui racontais ma vie et elle me comprenait
Et elle m'a suivi dans cent maisons de disques et d'éditions
Où les gens qui m'écoutaient n'aimaient pas mes chansons
Et quand j'ai vendu ma vieille guitare c'est elle qui m'a aidé
A comprendre enfin que ça ne marcherait jamais 
Toi qui m'as donné les plus belles années de ma vie
Mes plus grandes espérances, mes plus grands regrets aussi
Comme je t'aimais, toi ma musique, mon premier grand amour
J'essayais bien de te suivre, pourtant j'étais toujours
Un pas derriere, cherchant à te plaire

Лора Динкова

Те взимат хора като вас

с часовник в предното джобче

и със закрита уста от надвиснали зъби

по устните.

Може би съм ужасно сама,

за да не сбъркам човека със ближен,

той ти подава ръка,

а от нея потичат нещастия. Сега ще направя

много крачки назад, прави ми компания,

върви на задните си крака,

стъпи върха на всички пръсти,

а после падни

и сложи на главата си кост

или кръст

или нещо, което ще бъде един ден надежда.

И застани! Стой си така в сътворението

съвършено изправен;

а аз ще подам пръст или ключ,

за да не сбъркам ближния с човек.

Белег на човек

Съвсем уместно бях написала, 
че обичта и смъртта
са с роднински белези.
Позовавам се на себе си –
невъзможно е да има нанизи,
по които окачени истини
да пищят, че сме хора. Не сме,
от сърцето ми падат кукички,
закачени със широка прелюдия
от човека срещу човека. 
Ще те родя,
ще съм земя ,
ще бъдеш развит и поддържан,
и след това бързо ще се фалшифицираш
в много други човечета. Със добри намерения.
Позовавам се на недостиг от надежда,
аз често й създавам лична вселена,
където роднинските белези са непознати
във случайни срещи.

Чарлс Буковски

едно не много мило стихотворение


те пишат ли пишат,
цъкат здраво стихотворения-
млади момчета и университетски преподаватели,
домакини, които се наливат с вино по цял следобяд
докато мъжете им са на работа.
те продължават да пишат,
едни и същи имена в едни и същи списания,
с всяка изминала година всички пишат с една идея по-лошо,
издават по една стихосбирка,
фабрикуват стихотворения на калъп,
като в някакво състезание,
но наградата е невидима.

не искат да пишат къси разкази, или статии,
или романи,
те продължават
да фабрикуват стихотворения.
всеки от тях наподобява все повече и повече на останалите
и прилича все по-малко на себе си
и някои от младите момчета се уморяват и се отказват,
но преподавателите никога не се отказват.
и съпругите- домакини, които пият вино по цял  следобед,
никога и за нищо на света не се отказват.
и нови млади момчета се появяват с излизането на новите списания
и започва някаква кореспонденция с дами или мъже поети
и някакво чукане
и всичко е преувеличено и тъпо.
когато стихотворенията се върнат отхвърлени,
те ги пренапечатват
и ги изпращат на следващото списание от списъка,
и всички правят четения,
в повечето случаи без пари,
като се надяват, че най-накрая някой ще ги разбере,
най-накрая някой ще им изръкопляска,
най-накрая ще ги поздрави и ще признае
таланта им.
те са толкова убедени в собствената си гениалност,
че нито за миг не изпитват вътрешно съмнение
и повечето от тях живеят в Норт Бийч и Ню Йорк сити
и лицата им са също като стихотворенията им-
еднакви.
те всички се познават и
се събират и мразят и се възхищават един на друг и се избират и
отхвърлят
и фабрикуват на конвейер още стихотворения,
още стихотворения,
още стихотворения,
надпреварата на тъпаците-
чук чук чук, чук чук чук, чук чук чук, чук чук...

Лора Динкова

В света се повтарят единствено идиотите,
запази малкото щастие и протягай високо
ръката си да прихване свой личен божествен
произход.
Живеем във дъждовно време,
Христос ни липсва,защото е в единствено число,
множествени са поетите, които вече правят
сувенири вместо стихове.
Автентична е само мъката, 
заседнала между листа и мозъка.