Оранжеви цветове

Огромна нощ – вечер и после  нещо ще свърши;

и ще започне деня.

Ще сънуваш отново летата, през които мина на пръсти;

колко глупаво –всеки пръст познава сезоните,

значи лъжеш дори и в съня си. Наново започвам -

огромна нощ и няма ден за този,

който дава нищо: ще сънува безкрая на дните си

със затворени вечно клепачи.

Във прозореца заспива деня ми –уж е мой,

но елате по - близо.

Искам с пръстите, с моите длани да

надвеся света си: разтеглив е, макар да полепва

по денят нощен и дневен;

и със страх и мъка в очите си,

да ви каже, че  не издържа...

Преглед под лупа

Понеже все не мога да оформя в душата  

всяка смърт какво е;

и нетипично се оглеждам

дали зад мене някой ще проплаче,

че има по-добра вселена.

Но няма хора тук;

окото ми  наново се завърта

и очертава празен кръг  през дните;

изследва с малка лупа времето,

побира го в клепача си, в кръга си,

а след това поглежда във душата ми

и уморено се затваря!

Създателка

Тъмно розови – сякаш се срамува

с ръцете си да наниже пръстчета,

които да потропват в паузи.

Устата ти е джоб за думи;

те мърдат и наместват с лакти

събираните вечер хълцания

като предпазен, тъжен изговор.

Системата е бройна , със прегради;

охлузена и напластена;

със зачервени от света потрепвания

една жена създава обич!

Раздвоение

Тласък, а след това извивки  –

това на кратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

На кратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

С игла или с карфица?

Светът ни се стеснява без да е вселена;

наподобява нещо като епизоди,

които сричат наизуст края,

но не признават малкото в обема.

С игла или с карфица –

колебанието е все пак  ниско,

когато е с качулка от панели.

Усърдно се забиват мисли

в скованите от късно лягане съзнания.

С игла: нека бъде нежен,

звукът  на липса от вселена –

светът ни вече диша с диафрагми,

които не стесняват кости!

Подарък

Не ходете на гробища, защото са празни.

Дaлтонист си като погледнеш във себе си: сиво и черно;

носиш си гроба през дните,

а във нощите с него заспиваш.

Намерих ви място в празното гробище:

сложете си костите и се настанете;

нека удобно затракат годините,

а след тях да сълзят часовете.

Не е удобно: искаш си гроба за вкъщи:

ето, поднасям го, твой е вече,

не носи във ръцете си свещи!

Спасение в илюзия

И няма минало в едно число –

това е за подгряване на дланите;

когато вече нямат мишници,

които да донасят тежести.

Изглеждат  някак си олекнали

под многото финали със освиркване.

Добре си спомням колко бях напъпила

по цветовете без да знам цвета им –

на пролетните рано нежни стръкове,

които бяха от пръстта кафяви.

Сега не зная как да преброя ръцете си –

и всички пръсти с кални нокти;

увеличавам всеки път числото им,

за да останат вечно топли.

Бъдеще в отпуска

За звездите вече писаха: че били падащи, а може и паднали.
Как да опишем обаче дните си –спънати, без да ги мерим с небесни везни.
Чела съм ,може би, в някоя приказка, че да си себе си е въпрос на късмет:
краят се знае - винаги весел,
но при нас е условен: времето, в правилни кръгове животът чертае
и денят се превръща в копнеж.
Спирам се, спъната : не гледам нагоре,
няма звезди –
нека отложим и този път мярата,
за да бъдем за кратко с късмет.
Бъдеще в отпуска:
вече се знае: да си друг зависи от теб!

Сладка импровизация

 От любовта не остават скелети;

тя е там, където костта се разтваря и пониква трева.

И така не става - цветовете не стигат и в дъгите си плачат:

да направят отново любов: малко мастилена в края,

но в началото винаги бяла.

Отново е грешка - тя и без цвят се усеща

 и да оставя следи.

Метаморфози

Намества се,

вероятно ( както усещам) удобно във душата ми:

презрение. А съм будна..

Разтяга се,

прозява се, но не заспива.

На топло е:

направило е дом за живите,

които мислят себе си за първи.

По библията накацат приказки,

но кой ли вижда напролет щъркели?

Детето проговаря с думите на възрастен,

избягал от дома на първите..

Ненавременен

Той създава безкрайна самота.

А какво  мисли този,

който желае повече:

,,за последно съм луд,

но съм себе си’’.

Ето, спомням си,

тук имаше смях и

ето те теб –

ненавременен, а със устни –

и двете напълно излишни.

,,Тези признания,

толкова   листове

и така еднократни!’’ –това казах.

Тъгата е наша-

тази вечна зависимост

от нечия собственост.

Времето, порива, думите –

бяха мои , но вече са другаде.

Пристигане

Една врата е широко отворена

и през нея преминава вятър.

Е, и всичко останало.

Все пак е общо.

В миналото –

мъртвите.

Кажете, че само то ви липсва.

Животът е разпилян от себе си

и няма нужда от ново минало.

Едва когато усети смисъла,

ще се зачеркне с удивителни.

,,Не искахме да си идем’’:

това ще кажете

и нищо няма вече да ви липсва.

Плач

Единствено мъртвият не плаче.

От главата ми слизат изводи

и  облизват тъмни размисли:

на заспиване,

след събуждане,

светът е самотен.

Уж замислени

или пък вкиснати

по сърцето ми лазят думите.

Коленичила между мъртвите

ще заплача  за неродените.

Тихо щастие

...в сивата мъгла на утрото забелязаха, че ме няма.

Така се обича най – силно

си помислих..

,,С много любов от татко’’ –

кратките биографии са сантиментални.

Мои роднини,  далечно застинали,

моля ви пак се върнете –

всичките склуптори дават ръцете,

но при мен е вечно студено!

Ето крачка и вече сме заедно,

а е зима според сезоните –

според мен е тихото щастие.

Сигурна съм в малкото спомени,

които пишат кратки биографии.

...небето пак проплаква за света си

и впрочем няма нищо страшно

ако сега животът свърши.

Сашо през ноември

Упражнение на паметта,

това ми казваш вечер,

на заспиване.

Нощта проблясва и със тъмното

заравя черни световете;

изхабените пръсти докосват наплъстено и сънено минало –

от устата му падат езиците;

уморено разстилат червени,

вече в цвят своите макове.

Едва когато всичко свърши,

 незапомнено име прошепвам –

Бог е сънен

 и го събудихме!

Крака на костенурка

                              ,,Той бе предрекъл, че ще сваля робата, ще се влюбя, ще пиша тъпи  книги...’’

 

 

  Писането е инат, мисъл и малко талант. Не трябва да си бил тибетски монах в Индия, за да опредметиш сложното в книга. При Николай Гроздински нещата са обърнати: ръкополжен е за монах , без да успее да улови неуловимото. Успял е да събере нахвърляни лични записки от престоя му в Дарамсала без да ги сглоби смислово и да ги завърши в книгата ,,Крака на костенурка’’ ... Разбира се, различните подходи към наратива само обогатяват словесната писмена изява, но убедена съм , не бива да се надхвърля експерименталното, защото по този начин литературата се превръща в нещо друго, в което смисъл липсва. Цитирам: ,,Кой бях аз сега? Какво е бъдещето?;предопределеното бъдеще, втъкано в настоящето?; Никой не разбира откъде се явява мотива за заличаване на миналото’’. Това са само начални въпроси, които се разширяват обемно в цялата книга, за да увеличат страниците й, без да изискват сюжетна свързаност и разказваческо умение , потвърждавайки своята архаичност в презадаването си. Авторът обобщава първите месеци в Индия като ,,безлични’’. Това интересно сравнение оставям за анализ от читателската публика, разчитайки на нейната подготвеност. Все пак да продължим; има още много страници до края на книгата и с костенурски крачки бавно ще я дочетем. И така, през първите месеци  Дарамсала не представлява инетерс както за младия Николай, така и за неговите ,,колеги’’ монаси, засичащи се из улиците на града. Лично на мен изпълнените с тибетска  терминология сраници бяха любопитни, но щях да съм напълно удовлетворена ако имаха адекватен превод - да кажем на български език. По този начин книгата можеше да се възприеме като мини речник от тибетски на български например.  

  В търсене на своята идентичност в Индия, авторът е  ,,от онези хора, които са над такива неща като храната или бъдещето, или смъртта’’. Забележка: не се категоризират думите живот,смърт и тн. Камо ли да се обобщават в ,,неща’’! . Иначе, според Н.Г. да пътуваш на покрива на индийски обществен автобус е метафизично преживяване , чиято онтологичност и на мен се прииска да усетя. Хаотичните размисли за смисъла и безсмислието преливат от една глава в друга, в неуспеха си да подчинят читателя,;да го накарат да съпреживее част от историята. ,,Не беше ли животът тайна, първичен код, който чака да бъде разшифрован? Нямаше ли някаква по- висша истина, обясняваща всичко, някаква абсолютна истина? Бях убеден, че такава истина съществува, макар и да не проумявах естеството й ’’. Въпросите продължават да задават и да оформят рамката на книгата: задаващата книга или откъси от един днвеник ,или нещо подобно, но твърде несериозно за мъж, смятащ се за писател. Или за музикант. Има и още:,, Бях отраснал в комунистическо утопично общество, чието преклонение пред мумии си съперничеше с некромантическия фанатизъм на древните египтяни, и имах съвсем бегла представа за световните религии..’’. Отново неуспешно изявен опит за писателска ирония, който не само, че не разсмива читателя, но и утвърждава усещането за алогичност и разхвърляност на авторовите разсъждения.

   Един монах шега. Похвално е, че Николай свободно общува на тибетски, че чете метафизични текстове, че е експериментатор в търсенето на себе си и тн. И все пак ,,монашеската му субстанция’’ (както сам описва новопридобития си релегиозен сан) по никаъв начин не претендира за сериозност и отговорност. ,,Да станеш монах е един от начините да се справиш с фундаменталния парадокс на живота’’. Ще се радвам господин Гроздински да обясни по-подробно на уважаемия читател кой според него е фундаменталният парадокс? Нека си довърши изречението, защото така единствено разсмива и предизвиква критични рецензии! Да се върнем към неудобството на замонашаването според Н.Г. -,,замонашаването породи известни усложнения като влудяващи ерекции, поддържане на новоизградена идентичност, сдобиване с ново име и повтарящи се сънища, в които свирех на пиано и целувах стари гаджета...Наред с това ти е дадена свободата да седиш и да наблюдаваш как се развива света през следващите няколко милиона години’’. Парадоксално е  как личната авторова идентичност е сменена (или новоизградена) и в същото време успява да надскочи ,,нещата живот и смърт’’ , съзирайки бъдеще отвъд времето и пространството. Тук не е мястото да обяснявам значението на думата идентичност. А и не искам да натоварвам текста си терминологично обяснително. Натоварвам го цитатно, но е неизбежно : ,,...дори се съмнявах в самата предпоставка за установяването на каквато и да е монашеска традиция..; всъщност никак на харесвах молитвите; ,,непочтителното ми отношение към темите на дебатите скоро ме нареди сред най-неинтелигентните ученици’’. Смятам горецитираните примери относно разсъжденията на един блъгарски монах в Индия за достатъчни.

   Защо Индия? Според Николай Грозни, за да ,, открия къде се корени субектно-обектния дуализъм, да видя как егото рита’’. Пожелавам на всеки това сложно откритие. Твърде вероятно е да решим и ние, читателите, да си спретнем една екскурзия до Дарамсала, а защо не и да наметнем тежката монашеска роба. Като първа стъпка препоръчвам на всеки ентусиаст вместо книгата ,, Крака на костенурка’’ да си закупи атлас ,, Аз обичам Индия’’, за да придобие предварителни начални знания.

  Нека продължим да се вглеждаме в текста бавно, по костенурски. Опитвам се да се абстрахирам от несвързаните логически изречения и да вникна в смисъла на книгата, да усетя историята на Николай Грозни; един разказ за духовното пътуване на автора в търсене на своята загубена идентичност, в променената идентичност. Звучи ми прекалено захаросано, прекалено безцветно. Всъщност опитът му за споделяне на историйки с читателя е неуспешен, защото е безцветен. И това не е упрек, нито пък критика. Това е съвет.

  Реших да не следвам характерната си последователност в писането. Авторът може да я приеме като форма на съпричастие към текста му: един надтекстов прочит, (признавам труден поради липсата на увлекателно разказване) който освен, че  изказва читателско мнение, но и категорично апелира към расмисъл за това какво е литература и нужно ли е тя да бъде осквернявана с ненужни книги и заличавана от самообявили се автори!

 

Вечер

След сянката ми друга сянка има,

която не познава моите движения,

но ме преследва.

Обръщам се,

а тя се скрива: както в неясни,

тъмни вечери.

А ден е в София, малко заглъхнала

от многото напразни сутрини:

все светли, в своето раждане!

От себе си вадя и мозъци.
 
Със тях  прегръщам думата усещане,

на чието рамо виждам белези!

След сянката ми друга сянка има,

която ляга тъмно върху първата:

не се захласва от случайно счупване,

защото има свое минало.

 Обръщам се и друга сянка има...

и тя е моята.

 

 

 

Сюжетен опит

И същата тази сутрин се ражда наново историята

за една спирка от време, по която накацали спомени

погребват своята памет – очернени.

И малко дъжд за допълнение се спуска със завесата си;

изчезва бързо в своите локви и нашепва,

че този свят е недоизмислен.

Омръзна ми от разкрасяване и всъщност,

в недокоснатата част на словото

се заражда вълнение!

Във живота и във късното лазене

всеки опит създава сюжет.

Дъждът се връща и от себе си отдава капки в моите спомени.

Така, безпаметно,

на кръгове, на кръгове

умът записва в допълнение:

няма плач от окото роден!

Букети, а не дървета

Изкуството за човека

рисува букети, а не дървета.

Прочетох го, разбира се.

Сега е малко тъжно да обсъждаме

разцъфват ли в краката сутрин макове;

каква любов се ражда по листата им,

а след това отлепва всяко поотделно.

Букетите са само повод,

по който лазят бавно думите:

гласът ми няма инструментът лира,

с която да опише нежни кръгове.

Умът си прави аналогии с времето,

за да го видим пак невинен.

Преповтаряне

Една любов, едва родена,

рождената си дата срича в огледалото;

подрежда думите, но пак накрая

не знае как да изразява себе си.

Животът свърши във деня си –

така е правилно да се оглеждаш;

и този път да пренапишеш:

няма любов родена с думи!

Дъждът вали, както по принцип

и прави фигури във своите локви:

една любов,

наново се оглежда във отражения..

Животът сякаш не очаква

последствия от твоята илюзия:

едва дочакал своя изгрев,

се промъква,

за да завърши в огледало.