Кратка проза под ред

Някой трябва да измие лицето на земята;
не че е мръсно, но трудно го разпознавам.
Пейзажът е изравнен и впрочем миналото
продължава твърде дълго,
особено за фалшивите живи.
Сега присъствам в залеза,
гледам да не мърдам, за да няма изгреви,
но животът се побира само когато са заедно.
Тази вечер паметта на очите не помни
и утрото пак ще се разлее,
плисъкът ще бъде друг,
но ще лазим еднакво.

Успокоение

(Детето примигна със слепи очи и изведнъж съзря самотата.)

Сега  примигвам срещу хората и губя често своите унеси.

На паузи – през отвор за думите,

разказвам приказки на мъртвите;

за другите – остана само плахото шушукане.

Не си направих път със ближния

и непохватно се засякоха телата ни,

ръцете ни, очите ни – а след това

останахме сираци.

,,Спокойно’’- прошушвам във ухото ти:

,,той няма втори път да слезе!’’.

Щрихи

Идея.

Стандартен кръст.

Нагоре: оранжево слънце.

Едно дете го нарисува.

Надолу :сърцето на земята –

то не обича, но е там някъде.

В другите две посоки: въпроси.Ето един:

нали в душата също има разстояния?

Ясното око на небето е паметливо.

христосовците на света

Много христосовци

на много кръстове.

Изкупваш вината на света,

след това я изсипваш обратно,

поливаш градината,

природата набъбва,

хората раждат,

убиват,

умират. Виновни.

И двете ми очи се затварят,

и в тъмнината им

кацат кръстове и разпъват,

изтъняват света. Пречистен е,

когато го няма.

Сега да попитам накъде да насоча болката?

Постмодерен майтап с поети

Миговете падат въху мигове –

това е часовник: човекът сам е сложил време във времето.

Ето такива неща пишат поетите и после ги публикуват.

Да си призная понякога ме е срам.

Но по – често си обяснявам последователността на кръга,

който не се върти както ще ми кажете,

а е просто Кръг. Да се запише.

Отвъд всички тези подробности едно врабче ме гледа

втренчено и през окото му (което е потъмняло) улавям

от онези мигове, за които писах в началото.

Бог

Бог ни съчинява. – не, той трябва да го прави.

Бог, това ли правиш?

О, щеше да е хубаво да заживееш в сътворено –

тук всеки бог е личен – създава и руши, а после

плаче в ъгъла – в сълзи (от твоите).

Не съм виновна аз, че нямам цветове,

с които да задраскам достатъчното хора;

звучи поетично, но съм отегчена от поезия –

многобройна е и е от обща майка.

Плача и е тясно. Но те притискам в ъгъла.

Кой кого захвърли?

Море

Синкавият парцал висеше от

новородено небе.

Има два-три гларуса,

които се смеят високо към

незнаен родител. След това утихват,

за да поберат в крилата си света.

Докато ги обиколя всички,

наблюдавам как се затваря окото

на бог в два облака.

Разрешение

Щастливи са децата преди детството

в пораснали кореми като буби,

разтягат, ритат и усукват пръсти –

усмихват се с нечуван смях.

Неведомата болка ги отвежда

да сменят черно с бяло и обратно,

да питат всеки срещнат през живота си

къде се крие личното им щастие.

Аз често срещам тези хора

и мисля  да направя един голям корем

за всеки,

който да ги роди отново.

Бог без кости

Костите ще бъдат пепел,

прах –

светла като пясък,

като първи сняг.( Той пък е бял,

но и светъл)

Греша –костите бяха и пепел, и зима.

Те са малки в зелената трева,

бяха детството ми, поникнало на пръсти.

Раздвоявам се – богът в мен е обезкостен.

Преброители

Не съм поет на живите,

онези, които с всяко ранно ставане

чертаят подвига по седмици.

Опитвам, да не би да кажете,

че пиша, за да допринасям в стихове

традицията на бързото произнасяне,

от което се създават хълмове.

Опитвам, правя временни компромиси

пред новата подмяна на изкуство,

усмихвам се, а след това добавям,

че някои правят стихове от органи

без да разбират от прекръстване

и от внезапно спиране..

Тръгват думите и по времето

бъркат знаците;

във подредбата и във края

все пак нужни са  п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и.

На баба

Баба ми в мен –

каза ми,че ще наминава;

вечер ме целува след като заспя,

но не знае, че съм будна

и я чакам. Аз съм пак момиченце,

а след това съм възрастна

или възрастен,

или с променено време. Мисля си,

че се отделям от него,

за да не гледам края отначало...

Сутрин никога не идва:

казва,че няма да чуя птиците,

които си търсят нов дом.

Баба ми в мен е седнала на спирка.

Бързам да й кажа, че няма отговор!

Мухи

Две жени си говорят на балкон:

етаж  над първия, но не и последен;

парапетът е нисък,

след малко ще паднат.

И  думите ще бъдат в много редове,

и пак ще правят думи:

близките всеки път измислят нови похвали –

‘’тя беше усмихната и намигаше,

той не се вливаше в нея’’: това е вече казано.

Двете жени пак си говорят на балкон,

а може и да са у вас или на вечер със писатели –

писателите ще пишат докато говорят,

а двете жени ще се чудят как да докажат непрочетеното;

една муха ще се блъска в лампата

и ще се моли за повече светлина.

Разбиране за скръб

Вината полепва по живота независимо от прошката;

в покрайнините на града ни,

на хората и времето,

единствена ни свързва тишината

на недовършените думи.

Във своя край навярно се усеща затоплена

от близка длан,

и свикнала да се разлива – (изплъзваща, непостижима),

сега се свива и замлъква...

И тишината се разбира, когато носи скръб!

Да затваряш очи

Често си представям времето –
за него не е необходимо въображение на поет,
нито звук от врабче:
със сигурност е едро, краката му привидно бързат,
стъпките му отекват в човешките сърца –
туп, туп, туп: както в приказките.
Но няма щастлив край,
няма щастливо начало..
Почти не мисля за времето, само си го представям –
за него е необходимо да говориш,
да го припомняш,
да показваш сълзите си като перли
или като малки топчета..
Да затваряш вечер очи и да си въобразиш, че е последна.

Всичко

Времето, което прехвърля сезоните,

постоянството, с което нито веднъж след зимата не следва зима,

часовникът на ръката ти,

тоест на човека.

Това гледам отстрани –очите ми порастват,

уголемяват се,

попиват дъждовете,

поглъщат драмата на живота...

Ако заспя за секунда,

часовникът отново ще бъде там,

времето ще побере залезите,

ще легне върху слънцето,

след зимата ще следва зима

и няма да се появи поглед,

който да опази несъществуващото (Всичко).

Любовно

За да не кажеш, че ме няма,

при тебе, лека и прозрачна,

ще се направя на момиченце –

с коси на ангел, навярно дълги;

не са сресани;

това не пречи на многото ти мисли

да минават бързо отгоре надолу:

лесно е да ме обичаш:

не е дълъг пътя към душата ми,

но няма лампи над главата ти,

които да указват точици –

една след друга

както думите, по които светят

в цвят луните ни – отново с гръб,

защото нас ни няма...

Улеи

Тласък, а след това извивки  –

 това накратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

Накратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

Кал

От пръстта произлезли,
кални и мръсни,
измиваме себе си. И няма вода за калта!
Повторения -
ненужни,
ето петно и отново си същия,
във пръстта се завръщаш.
Зная, че отиде при мъртвите,
но чу ли гласовете им? –
видях тревичка или ниски храсти
под слънцето за поздравяване,
пръстта за хората е цветна
както погрешно назоваване.
Ще се върна – това по принцип
да вдишвам аромата, първият;
едва тогава ще заплача,
непознала своя библия.

Посоки

Страхът съзидава живота – от четирите посоки
всяка пролет има нови стени . Но какво е посока?
-стената около сърцето
-стената пред теб
-стената, която разделя теб от другите
-стената, която върти света
и пак го поставя статичен.
Тишина! (щастието е тишина)
А след нея, или преди това,
животът кърми – отново, постоянно, неуморимо:
надежда!
Неизцедим е. А боли.
Дълбоката душа е също страхлива,
озъбва се, по-скоро отваря широко устите си
и вика, чупи, крещи!
Но:
небето си е все същото –
онова над света ни.

Философия

Нямало ли е кал преди човека?

Ако е имало по –рано,

добре че някой друг Бог не е бил толкова досетлив.

А после какво –оцветена тъмнина,

пръсти, които се разтварят повече

в длани, които убиват по –добре,

с  крака, които винаги ще бъркат посоките.

Въпрос, а след него Бог.