Лора Динкова

 Вятър  се стичаше по лъчите на слънцето.

Всеки личен живот оплаква по ден и по нощ

часовете. Бързо заострени, доста отпуснати –

в малкото спомени се създават илюзии.

Дълги със пръстите, някак родени покварени

мисли подпират вечния камък.

  С ум, не със въглища, някой чертае образ на облака;

прави лице от нечия обич –

малко надраскана и някак отричана,

във душата се стича восъчна болка;

че ще запълни малкото място

от затоплен въздух по нея.

На Вики Пасков

Ти,

който си на небето,

слез!

Не ми допадат късните досещания,

че уж има на света подгрявания

в типа на вятърната мелница.

Прииждат потъмнели,

свлечени,

полетата от дните

и от нощите,

които всеки пази в пожълтели размисли

на следващото утро – изгрева,

за да оформи други признаци

в така познатата от назоваване

дейстивтелност.

Запалвам огън – притъмнява времето,

заплетено за кратко във ума ни

и блясва есенно,

надига се,

естествено,

от жълтите пораснали метафори..

Макар и късно,

и във друго време,

ще слезеш и ще преброяваш

вятъра,

който всеки ден задвижва нова мелница.

Лора Динкова

Дъгата ту угасва, ту изгрява,

един самотен Бог създава

свят.

Полуреално, сякаш се съмнява,

ще издържи ли крехкият живот

на тежестта от самотата...

Лиричното встъпление за света

е само повод за добавяне на истина

към многото представи и понятия

за недовършен (и смешен) човек.

Гледам с лупа отвърте навън ,

приближавам полека душата;

от очите ми стават наспали се

на годините вечните залези...

Аз отдавна стигнах до нея,

ще ме видите сочеща с пръсти

и едва доловимо ще шепна:

под  стъклото нямаше нищо!

Лора Динкова

Написаното днес не се отлива
във форма със заоблени гърди,
очите са от камък – така е редно,
ръцете, ставите и костите
са отлепени: залъгват ни 
с изкуството от примеси –
след първото по смисъл слово,
прибавят себе си – гумени
със кратки, каменни очи.
Написаното днес,
а и това от вчера,
вероятно ще завърши своя паметник
от думи, които нямат и понятие
от изкуство.

Вариант за детство

В рамката на вратата стои,

не минава назад и напред,

притежава своето място;

впрочем видях я още като дете,

гола, восъчна кукла-

със ръце забити в стена

и с очи – всяка сутрин си слага по две,

за да прави пред мене гримаси.

Извратена вселена? –

някои задават въпроси;

останете без нея! Или, ето вариант:

някой да направи паметник на луната!

Знам, че и други са го споменавали

но аз различно си представях живота –

със ръце забити в стена,

аз изваждах по малко от себе си,

за да бъде завършена някога

малка скулптура на онемяла луна.

Усещане за човек

Опитвам да съм човек -

нали е според нормите и фазите

в стандартен изказ

донаправено – от малкото години

на вселената, отпуснати на заем за човека.

Малцина правят прочит на тефтерите, описващи

животът - чуждият,

но ако поне веднъж надникнат в страници,

ще видят прилики във всяка:

човекът се опитва в състоянието,

което трудно определя в точен смисъл,

превежда, украсява гробници

и не успява да довърши себе си.

Съдба

Да, залезите са различни, но какво от това.

Разрухата не се променя;

хората ще бъдат вечно гладни,

кокошката ще бяга. Не е само бъдеще,

и сега го правят – облизват черните си пръсти,

а после махат,

кокошката е там и тича.

Обречени сме да бъдем зрители на живота си.

И да мълчим.

Безкрайна скука

Няколкото нюанса на света
не го правят друг. Той е личен
за сърцето ни, но едва видим (мътен)
във вселената.
Обилието е разтегляне,
свиване и пак, 
и пак..разтегляне.Безкрайна скука
или 
игра,
в която нямаш избор – ще участваш!

Придобила кратък цвят...

Цял живот се гоня със малка светлинка в себе си,

настигам я, задържам я за кратко във ръцете ,

а тя се разпилява между пръстите; събира се, добива цвят

и се завърта. А аз оставам празна.

Нощта е сита със деня си

и няма нищо ново за отчитане –

написаното се излива през фуния,

или от където може

и прави всеки нов въпрос абсурден...

а ние си оставаме непълни.

Дълбок,черен сън –изкопавам дупка

и заривам с пръст  света.

Подреждане на местата

Преди да имаш лична библия,

не търси справедливост или смисъл –

впита в теб през целия живот,

неканената болка ще отсяда,

ще приближава близо до сърцето ти

и бързо ще открие вечно място.

(Но (ти) няма да си изненадан, защото си

предупреден.)

Посягаш леко към сърцето си,

пробиваш с пръсти в точната посока,

завърташ длан, но е напразно:

напипваш ококорената болка,

която вечно чака твоя прием.

Лора Динкова

Вълкът не е овца и нека спрем

да пишем с лесната метафора

на разказа.Опитът е скрит и се показва

временно

с напредването на доказване за гражданство .

Какъв си? –

почаках, поогледах профили,

които нямат подписи пред словото,

но ще придобият принципи.

- О, тя е вълк преди разсъмване

  нощем прави глутници,

на кръгове,

които молят да са единствени.

Сега съм малко поотнесена,

усмихвам се,

поръчвам си остатъка,

от малкото навярно недонесено

човешко щастие.

Разказ

Вечер.

От някъде се чуват гласове -обичайно;

светът изглежда ограничен и от двете страни,

 някакви кучета разлайват неразбираем език.

Аларма.

Движение.

Самотата  също присъства като пукнатина във въздуха –

преминеш ли през нея,

е празно.

Понятията свършиха,

нямото кимане се завърна,

с показалец умът направи квадрат

или пунктир и изчезна. Това е.

Лора Динкова

Понеже аз за всичко писах и малко се поуморих,

сега ще седна. И ще спра.

Ще ви чета, макар да не харесвам прочити,

които са полепнали в зачатък.

  ,,Ще събереш по малко от всеки човек

и ще  запълниш живота си с утро.’’( Хайде,

това е, утрото свърши, започни да бъдеш

във норми.)

Ще ви чета...припявам,

а не хващам ритъма на формата,

която е приета за ухото ви.

Мъжете са с родилни белези,

които нямат календарно минало.

Сантиментално,

със надути пояси,

се блъскам с вас в стени желирани.

На сън, вероятно изчислявам в таблици,

къде ще седна и ще послушам

гълъби.

Сезони

И-з-к-у-с-т-в-е-н –

така го възприемам поотделно,

защото зная паузата на прочита;

една картина със цветя от детството

за някой продължава в разлконения,

които правят от зелена съвест

непознати по роднинство мелези.

Това е със капак на времето,

затвориш ли го,

заживяваш зимно –

настръхнал си, не е от смяната на вятъра...Започвам:

на вас говоря, не се приемам лично,

но правя опити от настоще в многословие,

не се цитирам, нямам общи дългове

със формата на днешното изкуство!

...По ръцете си имаш насила заровени

побелели от старост кокичета.

                                                                    Аз бъдещият човек не го познавам...

И не искам. Само като си помисля, че някой ще ни запознае..

Давам умората,

остана умората. Унаследете я, когато бързате.

Телата са отворени и гледам навътре;

търся доброто,

нали се криело (там някъде). Къде се крие доброто? –

в дясното и в лявото стъкло нещо се счупи.

И не се блъскайте –

няма го!

Ходете си разтворени.

Аз не ви познавам, бъдещи.

Иван Динков/ Молебен

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава,
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват:
извикайте високо на вода,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Везните...

В нощта на меренето везните няма да са равни –

едната ще е пълна с уроди,

а другата – ще бъде празна!

Боговете намаляват заедно с хората.

Лицето  обикаля с часове небето си

да търси образ и подобие,

подобията приличат днес на разполовени конуси,

които се протягат едноръко.

Сърцето е във мястото на празнотата –

олекнала везна на мярата...

Седиш на своя гръб, а аз отдавна съм изправена,

в  твоето тяло, в моето тяло

един общ бог си тръгна.

.

Навярно няма чисти и във словото,

така успокоявам ранното израстване,

достигнало  кристално проявяване

в един сезон напълно според нормите.

Приглаждам и подреждам мислите,

които застояват, замъгляват погледа

и правят лесно време в паметта си.

Така изглежда някак си прозрачно

нестигнатото дъно на душата ми;

пред погледа ми се сплъстява малко призрачно

жена пред раждане, или пък мъж след зазоряване.

Очакваме в метафори живота си,

това, което казваме и пишем,

е всъщност личен предговор към мислите,

пред които сме с петна в душите.

Кратка проза под ред

Някой трябва да измие лицето на земята;
не че е мръсно, но трудно го разпознавам.
Пейзажът е изравнен и впрочем миналото
продължава твърде дълго,
особено за фалшивите живи.
Сега присъствам в залеза,
гледам да не мърдам, за да няма изгреви,
но животът се побира само когато са заедно.
Тази вечер паметта на очите не помни
и утрото пак ще се разлее,
плисъкът ще бъде друг,
но ще лазим еднакво.

Успокоение

(Детето примигна със слепи очи и изведнъж съзря самотата.)

Сега  примигвам срещу хората и губя често своите унеси.

На паузи – през отвор за думите,

разказвам приказки на мъртвите;

за другите – остана само плахото шушукане.

Не си направих път със ближния

и непохватно се засякоха телата ни,

ръцете ни, очите ни – а след това

останахме сираци.

,,Спокойно’’- прошушвам във ухото ти:

,,той няма втори път да слезе!’’.