Тихо щастие

...в сивата мъгла на утрото забелязаха, че ме няма.

Така се обича най – силно

си помислих..

,,С много любов от татко’’ –

кратките биографии са сантиментални.

Мои роднини,  далечно застинали,

моля ви пак се върнете –

всичките склуптори дават ръцете,

но при мен е вечно студено!

Ето крачка и вече сме заедно,

а е зима според сезоните –

според мен е тихото щастие.

Сигурна съм в малкото спомени,

които пишат кратки биографии.

...небето пак проплаква за света си

и впрочем няма нищо страшно

ако сега животът свърши.

Сашо през ноември

Упражнение на паметта,

това ми казваш вечер,

на заспиване.

Нощта проблясва и със тъмното

заравя черни световете;

изхабените пръсти докосват наплъстено и сънено минало –

от устата му падат езиците;

уморено разстилат червени,

вече в цвят своите макове.

Едва когато всичко свърши,

 незапомнено име прошепвам –

Бог е сънен

 и го събудихме!

Крака на костенурка

                              ,,Той бе предрекъл, че ще сваля робата, ще се влюбя, ще пиша тъпи  книги...’’

 

 

  Писането е инат, мисъл и малко талант. Не трябва да си бил тибетски монах в Индия, за да опредметиш сложното в книга. При Николай Гроздински нещата са обърнати: ръкополжен е за монах , без да успее да улови неуловимото. Успял е да събере нахвърляни лични записки от престоя му в Дарамсала без да ги сглоби смислово и да ги завърши в книгата ,,Крака на костенурка’’ ... Разбира се, различните подходи към наратива само обогатяват словесната писмена изява, но убедена съм , не бива да се надхвърля експерименталното, защото по този начин литературата се превръща в нещо друго, в което смисъл липсва. Цитирам: ,,Кой бях аз сега? Какво е бъдещето?;предопределеното бъдеще, втъкано в настоящето?; Никой не разбира откъде се явява мотива за заличаване на миналото’’. Това са само начални въпроси, които се разширяват обемно в цялата книга, за да увеличат страниците й, без да изискват сюжетна свързаност и разказваческо умение , потвърждавайки своята архаичност в презадаването си. Авторът обобщава първите месеци в Индия като ,,безлични’’. Това интересно сравнение оставям за анализ от читателската публика, разчитайки на нейната подготвеност. Все пак да продължим; има още много страници до края на книгата и с костенурски крачки бавно ще я дочетем. И така, през първите месеци  Дарамсала не представлява инетерс както за младия Николай, така и за неговите ,,колеги’’ монаси, засичащи се из улиците на града. Лично на мен изпълнените с тибетска  терминология сраници бяха любопитни, но щях да съм напълно удовлетворена ако имаха адекватен превод - да кажем на български език. По този начин книгата можеше да се възприеме като мини речник от тибетски на български например.  

  В търсене на своята идентичност в Индия, авторът е  ,,от онези хора, които са над такива неща като храната или бъдещето, или смъртта’’. Забележка: не се категоризират думите живот,смърт и тн. Камо ли да се обобщават в ,,неща’’! . Иначе, според Н.Г. да пътуваш на покрива на индийски обществен автобус е метафизично преживяване , чиято онтологичност и на мен се прииска да усетя. Хаотичните размисли за смисъла и безсмислието преливат от една глава в друга, в неуспеха си да подчинят читателя,;да го накарат да съпреживее част от историята. ,,Не беше ли животът тайна, първичен код, който чака да бъде разшифрован? Нямаше ли някаква по- висша истина, обясняваща всичко, някаква абсолютна истина? Бях убеден, че такава истина съществува, макар и да не проумявах естеството й ’’. Въпросите продължават да задават и да оформят рамката на книгата: задаващата книга или откъси от един днвеник ,или нещо подобно, но твърде несериозно за мъж, смятащ се за писател. Или за музикант. Има и още:,, Бях отраснал в комунистическо утопично общество, чието преклонение пред мумии си съперничеше с некромантическия фанатизъм на древните египтяни, и имах съвсем бегла представа за световните религии..’’. Отново неуспешно изявен опит за писателска ирония, който не само, че не разсмива читателя, но и утвърждава усещането за алогичност и разхвърляност на авторовите разсъждения.

   Един монах шега. Похвално е, че Николай свободно общува на тибетски, че чете метафизични текстове, че е експериментатор в търсенето на себе си и тн. И все пак ,,монашеската му субстанция’’ (както сам описва новопридобития си релегиозен сан) по никаъв начин не претендира за сериозност и отговорност. ,,Да станеш монах е един от начините да се справиш с фундаменталния парадокс на живота’’. Ще се радвам господин Гроздински да обясни по-подробно на уважаемия читател кой според него е фундаменталният парадокс? Нека си довърши изречението, защото така единствено разсмива и предизвиква критични рецензии! Да се върнем към неудобството на замонашаването според Н.Г. -,,замонашаването породи известни усложнения като влудяващи ерекции, поддържане на новоизградена идентичност, сдобиване с ново име и повтарящи се сънища, в които свирех на пиано и целувах стари гаджета...Наред с това ти е дадена свободата да седиш и да наблюдаваш как се развива света през следващите няколко милиона години’’. Парадоксално е  как личната авторова идентичност е сменена (или новоизградена) и в същото време успява да надскочи ,,нещата живот и смърт’’ , съзирайки бъдеще отвъд времето и пространството. Тук не е мястото да обяснявам значението на думата идентичност. А и не искам да натоварвам текста си терминологично обяснително. Натоварвам го цитатно, но е неизбежно : ,,...дори се съмнявах в самата предпоставка за установяването на каквато и да е монашеска традиция..; всъщност никак на харесвах молитвите; ,,непочтителното ми отношение към темите на дебатите скоро ме нареди сред най-неинтелигентните ученици’’. Смятам горецитираните примери относно разсъжденията на един блъгарски монах в Индия за достатъчни.

   Защо Индия? Според Николай Грозни, за да ,, открия къде се корени субектно-обектния дуализъм, да видя как егото рита’’. Пожелавам на всеки това сложно откритие. Твърде вероятно е да решим и ние, читателите, да си спретнем една екскурзия до Дарамсала, а защо не и да наметнем тежката монашеска роба. Като първа стъпка препоръчвам на всеки ентусиаст вместо книгата ,, Крака на костенурка’’ да си закупи атлас ,, Аз обичам Индия’’, за да придобие предварителни начални знания.

  Нека продължим да се вглеждаме в текста бавно, по костенурски. Опитвам се да се абстрахирам от несвързаните логически изречения и да вникна в смисъла на книгата, да усетя историята на Николай Грозни; един разказ за духовното пътуване на автора в търсене на своята загубена идентичност, в променената идентичност. Звучи ми прекалено захаросано, прекалено безцветно. Всъщност опитът му за споделяне на историйки с читателя е неуспешен, защото е безцветен. И това не е упрек, нито пък критика. Това е съвет.

  Реших да не следвам характерната си последователност в писането. Авторът може да я приеме като форма на съпричастие към текста му: един надтекстов прочит, (признавам труден поради липсата на увлекателно разказване) който освен, че  изказва читателско мнение, но и категорично апелира към расмисъл за това какво е литература и нужно ли е тя да бъде осквернявана с ненужни книги и заличавана от самообявили се автори!

 

Вечер

След сянката ми друга сянка има,

която не познава моите движения,

но ме преследва.

Обръщам се,

а тя се скрива: както в неясни,

тъмни вечери.

А ден е в София, малко заглъхнала

от многото напразни сутрини:

все светли, в своето раждане!

От себе си вадя и мозъци.
 
Със тях  прегръщам думата усещане,

на чието рамо виждам белези!

След сянката ми друга сянка има,

която ляга тъмно върху първата:

не се захласва от случайно счупване,

защото има свое минало.

 Обръщам се и друга сянка има...

и тя е моята.

 

 

 

Сюжетен опит

И същата тази сутрин се ражда наново историята

за една спирка от време, по която накацали спомени

погребват своята памет – очернени.

И малко дъжд за допълнение се спуска със завесата си;

изчезва бързо в своите локви и нашепва,

че този свят е недоизмислен.

Омръзна ми от разкрасяване и всъщност,

в недокоснатата част на словото

се заражда вълнение!

Във живота и във късното лазене

всеки опит създава сюжет.

Дъждът се връща и от себе си отдава капки в моите спомени.

Така, безпаметно,

на кръгове, на кръгове

умът записва в допълнение:

няма плач от окото роден!

Букети, а не дървета

Изкуството за човека

рисува букети, а не дървета.

Прочетох го, разбира се.

Сега е малко тъжно да обсъждаме

разцъфват ли в краката сутрин макове;

каква любов се ражда по листата им,

а след това отлепва всяко поотделно.

Букетите са само повод,

по който лазят бавно думите:

гласът ми няма инструментът лира,

с която да опише нежни кръгове.

Умът си прави аналогии с времето,

за да го видим пак невинен.

Преповтаряне

Една любов, едва родена,

рождената си дата срича в огледалото;

подрежда думите, но пак накрая

не знае как да изразява себе си.

Животът свърши във деня си –

така е правилно да се оглеждаш;

и този път да пренапишеш:

няма любов родена с думи!

Дъждът вали, както по принцип

и прави фигури във своите локви:

една любов,

наново се оглежда във отражения..

Животът сякаш не очаква

последствия от твоята илюзия:

едва дочакал своя изгрев,

се промъква,

за да завърши в огледало.

Раздвоение

От двете ми страни:

 шум –

от всички есени,

дори и есенни.

Отвсякъде събирам себе си –

на части:

кръщавам се наново,

набързо...

Денят е мрачен от много есени,

тежи..от тежести;

От двете половини във главата си

събирам името,

което да изкажа без да сбъркам.

Сантиментално по детски

От прозореца се вижда минало;
една градина се заражда пред очите ти
и без да описвам цветовете
по нея бяга в цветове дете.
Макар че, тичайки, не знае
очите ми защо го връщат в световете,
едно дете прибавя есен
в нюансите
си тихо, на заспиване.
Обичаш ли да правиш стъпки,
по които да минаваш през прозореца..
въпрос ли е или замяна с времето:
вървиш и вдишваш цветовете.

Игра

В ръката ми – цветя за честване,

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете й,

и двете скръстени, сега показват

ново прераждане.

Спокойни са  – и със пречистване,

сега са с погледи,

но не към мене –

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете им потрепват глухо и правят поздрави.

Навярно скъпи.

Какво ни свързва? –

възможно е

да пиша стихове

за мъртвите.

И този път -почти насилствено

накацат по стените ни;

сборът е черен

и със крилата им

закрива  в страници

части от мозъка.

Вечер е,

и пак е есенна;

нека не стигаме в клиширани краища...

Краят, без името

и без лицето си,

стои прегърбено и чака отвъдно.

Това е приказка и  нека вечер

да има отлитане:

сборът е черен

и със крилата им

разкрива в тъмното бели вселени.

 

Повторение

Омръзна ми да гледам профили,

по които липсва смисъла.

Повтарям се:

ще бъде хубаво

да има нещо повече от времето!

Разбира се стихът е предговор

по договаряне

и се тревожи в самотата си.

Сега да минем покрай

всеки, надянал  своя профил

вместо себе си;

и този път ще съм  безвременна,

за да не мога да се върна.

Неопределена обич

Омръзват думите

и не започват

наново своето ухажване.

Светлината се пречупва в края,

едва достигнала очите й –неосветени!

Петна по слънцето са думите

и не догарят вече в залеза;

докосват се и пак разплакват

познатите си пръсти –

сантиментално!

Очите й задържат

загубеното през годините –

плачът отеква във стените си,

неопознали свое утро.

Обич

Денят се свива в обич

и прегръща

от умиление часовете си.

Едно поле със цвят от лятото

разстила своя смисъл и замлъква ;

застинало в дъха

сега е без листата си,

без времето

и може да не пада от сезоните.

И там ръцете им разтягат края,

за да отрежат от тъгата.

Разсейвам се от нюансиране –

такъв е и от части спомена:

едно окапване в полето,

което не познава датите.

Ретроспекция

Запретвам рокличката
и съблазнявам.
Така ли казах? -
харесвам думата и давам поводи
на вятъра
да отпочине този път от себе си.

Това е твърде ясно за живота
красиво да помахва с термини:
една условност всеки път да сричаме
на каменните бюстове в сърцата си.
Разбира се да бъдем равни
пред олтар на думите
е нещо като ерес за изкуството.
Един въпрос ни принизява
долу с времето:
защо не сме научени да свикваме
макар да сме успели да не сричаме.

Изповед

Натъжавам се от детство

все пак весело ;

от родители – твърде далече,

от повърхности –

доста заоблени.

И от обич –  константна.

За утеха не мога

да сгъна на всемира

за кратко  аз времето:

тази грижа неспирна в живота ни

за кого следва ново причастие.

Несъответствие има във всеки,

който прави от минало гоблени

и живее във чужди вселени

все така отделени от бащинство,

на което липсва зачеване.

Бъдеще

Въздухът ще захладнее,

ще накъса с ножиците си

хаоса и ще утихне -

безмълвен и тъжен.

И ето:

дъждът захваща първите си щрихи

да търси смисъл и под локвите;

пресъхват с белези, но не долавят

дъждовно ехо в своите спомени.

Известното ще преразказва

накъсан хаос  по двете граници.

 И ще завърши  в преповтаряне.

Въздухът сега утихва

уморен от рецитиране.

Но пак пренася ехото от локвите:

,,черното гърло на времето

не се лекува с поздрави’’.

Невъзможност

Сълзата сплъстява някакъв смисъл:
дори и уморена от преливане
изчаква по –красиви изгреви.
Животът не се побира в думите:
стои отзад,
почти долепва устните си в края
и бяга.. да
търси невъзможен изгрев.
Изчакване и след това сълзите
наново молят своя смисъл
да има всяка сутрин слънце,
което да залязва без надбягване.

Дъги

Нямаше да има условности
ако всяка вена
беше безсмъртна –
очакваната болка
се присмива
и рецитира своите псалми.
Облаците са подпухнали
и такъв е вятърът по дланите:
усмихва се и се завръща
да прави старите помилвания.За нищо е,
но си припомняме –
животите ни
и по вените:
дъгите празнични,
за да се слеят
в неразбрана вселена.

Все по някое време ще се замислиш,

че изкуството събеседва с призраци.

И тогава се отприщтва тъгата.

Защото всичко е отпечатано минало.