ПОЕМА
Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!
Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.
Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - заполнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.
Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!
През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.
Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутнижа на точките!
И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя миг! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.
Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брад на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.
Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.
По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.
Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.
И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада нянак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.
Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.
Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.
