Подреждане на местата

Преди да имаш лична библия,

не търси справедливост или смисъл –

впита в теб през целия живот,

неканената болка ще отсяда,

ще приближава близо до сърцето ти

и бързо ще открие вечно място.

(Но (ти) няма да си изненадан, защото си

предупреден.)

Посягаш леко към сърцето си,

пробиваш с пръсти в точната посока,

завърташ длан, но е напразно:

напипваш ококорената болка,

която вечно чака твоя прием.

Лора Динкова

Вълкът не е овца и нека спрем

да пишем с лесната метафора

на разказа.Опитът е скрит и се показва

временно

с напредването на доказване за гражданство .

Какъв си? –

почаках, поогледах профили,

които нямат подписи пред словото,

но ще придобият принципи.

- О, тя е вълк преди разсъмване

  нощем прави глутници,

на кръгове,

които молят да са единствени.

Сега съм малко поотнесена,

усмихвам се,

поръчвам си остатъка,

от малкото навярно недонесено

човешко щастие.

Разказ

Вечер.

От някъде се чуват гласове -обичайно;

светът изглежда ограничен и от двете страни,

 някакви кучета разлайват неразбираем език.

Аларма.

Движение.

Самотата  също присъства като пукнатина във въздуха –

преминеш ли през нея,

е празно.

Понятията свършиха,

нямото кимане се завърна,

с показалец умът направи квадрат

или пунктир и изчезна. Това е.

Лора Динкова

Понеже аз за всичко писах и малко се поуморих,

сега ще седна. И ще спра.

Ще ви чета, макар да не харесвам прочити,

които са полепнали в зачатък.

  ,,Ще събереш по малко от всеки човек

и ще  запълниш живота си с утро.’’( Хайде,

това е, утрото свърши, започни да бъдеш

във норми.)

Ще ви чета...припявам,

а не хващам ритъма на формата,

която е приета за ухото ви.

Мъжете са с родилни белези,

които нямат календарно минало.

Сантиментално,

със надути пояси,

се блъскам с вас в стени желирани.

На сън, вероятно изчислявам в таблици,

къде ще седна и ще послушам

гълъби.

Сезони

И-з-к-у-с-т-в-е-н –

така го възприемам поотделно,

защото зная паузата на прочита;

една картина със цветя от детството

за някой продължава в разлконения,

които правят от зелена съвест

непознати по роднинство мелези.

Това е със капак на времето,

затвориш ли го,

заживяваш зимно –

настръхнал си, не е от смяната на вятъра...Започвам:

на вас говоря, не се приемам лично,

но правя опити от настоще в многословие,

не се цитирам, нямам общи дългове

със формата на днешното изкуство!

...По ръцете си имаш насила заровени

побелели от старост кокичета.

                                                                    Аз бъдещият човек не го познавам...

И не искам. Само като си помисля, че някой ще ни запознае..

Давам умората,

остана умората. Унаследете я, когато бързате.

Телата са отворени и гледам навътре;

търся доброто,

нали се криело (там някъде). Къде се крие доброто? –

в дясното и в лявото стъкло нещо се счупи.

И не се блъскайте –

няма го!

Ходете си разтворени.

Аз не ви познавам, бъдещи.

Иван Динков/ Молебен

Прииждат и челата си оставят
на пясъчния морски бряг вълните:
безчерепна вода - без гръм и слава,
от своето безумие разбита.
На всички идиоти им подвикват:
извикайте високо на вода,
че още няма нищо по-велико
от робските игри на свободата.
Вълните отминават озлобени -
да търсят из морето вечен череп.
И бреговете падат на колене,
прекръстени от непозната ерес.

Везните...

В нощта на меренето везните няма да са равни –

едната ще е пълна с уроди,

а другата – ще бъде празна!

Боговете намаляват заедно с хората.

Лицето  обикаля с часове небето си

да търси образ и подобие,

подобията приличат днес на разполовени конуси,

които се протягат едноръко.

Сърцето е във мястото на празнотата –

олекнала везна на мярата...

Седиш на своя гръб, а аз отдавна съм изправена,

в  твоето тяло, в моето тяло

един общ бог си тръгна.

.

Навярно няма чисти и във словото,

така успокоявам ранното израстване,

достигнало  кристално проявяване

в един сезон напълно според нормите.

Приглаждам и подреждам мислите,

които застояват, замъгляват погледа

и правят лесно време в паметта си.

Така изглежда някак си прозрачно

нестигнатото дъно на душата ми;

пред погледа ми се сплъстява малко призрачно

жена пред раждане, или пък мъж след зазоряване.

Очакваме в метафори живота си,

това, което казваме и пишем,

е всъщност личен предговор към мислите,

пред които сме с петна в душите.

Кратка проза под ред

Някой трябва да измие лицето на земята;
не че е мръсно, но трудно го разпознавам.
Пейзажът е изравнен и впрочем миналото
продължава твърде дълго,
особено за фалшивите живи.
Сега присъствам в залеза,
гледам да не мърдам, за да няма изгреви,
но животът се побира само когато са заедно.
Тази вечер паметта на очите не помни
и утрото пак ще се разлее,
плисъкът ще бъде друг,
но ще лазим еднакво.

Успокоение

(Детето примигна със слепи очи и изведнъж съзря самотата.)

Сега  примигвам срещу хората и губя често своите унеси.

На паузи – през отвор за думите,

разказвам приказки на мъртвите;

за другите – остана само плахото шушукане.

Не си направих път със ближния

и непохватно се засякоха телата ни,

ръцете ни, очите ни – а след това

останахме сираци.

,,Спокойно’’- прошушвам във ухото ти:

,,той няма втори път да слезе!’’.

Щрихи

Идея.

Стандартен кръст.

Нагоре: оранжево слънце.

Едно дете го нарисува.

Надолу :сърцето на земята –

то не обича, но е там някъде.

В другите две посоки: въпроси.Ето един:

нали в душата също има разстояния?

Ясното око на небето е паметливо.

христосовците на света

Много христосовци

на много кръстове.

Изкупваш вината на света,

след това я изсипваш обратно,

поливаш градината,

природата набъбва,

хората раждат,

убиват,

умират. Виновни.

И двете ми очи се затварят,

и в тъмнината им

кацат кръстове и разпъват,

изтъняват света. Пречистен е,

когато го няма.

Сега да попитам накъде да насоча болката?

Постмодерен майтап с поети

Миговете падат въху мигове –

това е часовник: човекът сам е сложил време във времето.

Ето такива неща пишат поетите и после ги публикуват.

Да си призная понякога ме е срам.

Но по – често си обяснявам последователността на кръга,

който не се върти както ще ми кажете,

а е просто Кръг. Да се запише.

Отвъд всички тези подробности едно врабче ме гледа

втренчено и през окото му (което е потъмняло) улавям

от онези мигове, за които писах в началото.

Бог

Бог ни съчинява. – не, той трябва да го прави.

Бог, това ли правиш?

О, щеше да е хубаво да заживееш в сътворено –

тук всеки бог е личен – създава и руши, а после

плаче в ъгъла – в сълзи (от твоите).

Не съм виновна аз, че нямам цветове,

с които да задраскам достатъчното хора;

звучи поетично, но съм отегчена от поезия –

многобройна е и е от обща майка.

Плача и е тясно. Но те притискам в ъгъла.

Кой кого захвърли?

Море

Синкавият парцал висеше от

новородено небе.

Има два-три гларуса,

които се смеят високо към

незнаен родител. След това утихват,

за да поберат в крилата си света.

Докато ги обиколя всички,

наблюдавам как се затваря окото

на бог в два облака.

Разрешение

Щастливи са децата преди детството

в пораснали кореми като буби,

разтягат, ритат и усукват пръсти –

усмихват се с нечуван смях.

Неведомата болка ги отвежда

да сменят черно с бяло и обратно,

да питат всеки срещнат през живота си

къде се крие личното им щастие.

Аз често срещам тези хора

и мисля  да направя един голям корем

за всеки,

който да ги роди отново.

Бог без кости

Костите ще бъдат пепел,

прах –

светла като пясък,

като първи сняг.( Той пък е бял,

но и светъл)

Греша –костите бяха и пепел, и зима.

Те са малки в зелената трева,

бяха детството ми, поникнало на пръсти.

Раздвоявам се – богът в мен е обезкостен.

Преброители

Не съм поет на живите,

онези, които с всяко ранно ставане

чертаят подвига по седмици.

Опитвам, да не би да кажете,

че пиша, за да допринасям в стихове

традицията на бързото произнасяне,

от което се създават хълмове.

Опитвам, правя временни компромиси

пред новата подмяна на изкуство,

усмихвам се, а след това добавям,

че някои правят стихове от органи

без да разбират от прекръстване

и от внезапно спиране..

Тръгват думите и по времето

бъркат знаците;

във подредбата и във края

все пак нужни са  п-р-е-б-р-о-и-т-е-л-и.

На баба

Баба ми в мен –

каза ми,че ще наминава;

вечер ме целува след като заспя,

но не знае, че съм будна

и я чакам. Аз съм пак момиченце,

а след това съм възрастна

или възрастен,

или с променено време. Мисля си,

че се отделям от него,

за да не гледам края отначало...

Сутрин никога не идва:

казва,че няма да чуя птиците,

които си търсят нов дом.

Баба ми в мен е седнала на спирка.

Бързам да й кажа, че няма отговор!

Мухи

Две жени си говорят на балкон:

етаж  над първия, но не и последен;

парапетът е нисък,

след малко ще паднат.

И  думите ще бъдат в много редове,

и пак ще правят думи:

близките всеки път измислят нови похвали –

‘’тя беше усмихната и намигаше,

той не се вливаше в нея’’: това е вече казано.

Двете жени пак си говорят на балкон,

а може и да са у вас или на вечер със писатели –

писателите ще пишат докато говорят,

а двете жени ще се чудят как да докажат непрочетеното;

една муха ще се блъска в лампата

и ще се моли за повече светлина.

Разбиране за скръб

Вината полепва по живота независимо от прошката;

в покрайнините на града ни,

на хората и времето,

единствена ни свързва тишината

на недовършените думи.

Във своя край навярно се усеща затоплена

от близка длан,

и свикнала да се разлива – (изплъзваща, непостижима),

сега се свива и замлъква...

И тишината се разбира, когато носи скръб!

Да затваряш очи

Често си представям времето –
за него не е необходимо въображение на поет,
нито звук от врабче:
със сигурност е едро, краката му привидно бързат,
стъпките му отекват в човешките сърца –
туп, туп, туп: както в приказките.
Но няма щастлив край,
няма щастливо начало..
Почти не мисля за времето, само си го представям –
за него е необходимо да говориш,
да го припомняш,
да показваш сълзите си като перли
или като малки топчета..
Да затваряш вечер очи и да си въобразиш, че е последна.

Всичко

Времето, което прехвърля сезоните,

постоянството, с което нито веднъж след зимата не следва зима,

часовникът на ръката ти,

тоест на човека.

Това гледам отстрани –очите ми порастват,

уголемяват се,

попиват дъждовете,

поглъщат драмата на живота...

Ако заспя за секунда,

часовникът отново ще бъде там,

времето ще побере залезите,

ще легне върху слънцето,

след зимата ще следва зима

и няма да се появи поглед,

който да опази несъществуващото (Всичко).

Любовно

За да не кажеш, че ме няма,

при тебе, лека и прозрачна,

ще се направя на момиченце –

с коси на ангел, навярно дълги;

не са сресани;

това не пречи на многото ти мисли

да минават бързо отгоре надолу:

лесно е да ме обичаш:

не е дълъг пътя към душата ми,

но няма лампи над главата ти,

които да указват точици –

една след друга

както думите, по които светят

в цвят луните ни – отново с гръб,

защото нас ни няма...

Улеи

Тласък, а след това извивки  –

 това накратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

Накратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

Кал

От пръстта произлезли,
кални и мръсни,
измиваме себе си. И няма вода за калта!
Повторения -
ненужни,
ето петно и отново си същия,
във пръстта се завръщаш.
Зная, че отиде при мъртвите,
но чу ли гласовете им? –
видях тревичка или ниски храсти
под слънцето за поздравяване,
пръстта за хората е цветна
както погрешно назоваване.
Ще се върна – това по принцип
да вдишвам аромата, първият;
едва тогава ще заплача,
непознала своя библия.

Посоки

Страхът съзидава живота – от четирите посоки
всяка пролет има нови стени . Но какво е посока?
-стената около сърцето
-стената пред теб
-стената, която разделя теб от другите
-стената, която върти света
и пак го поставя статичен.
Тишина! (щастието е тишина)
А след нея, или преди това,
животът кърми – отново, постоянно, неуморимо:
надежда!
Неизцедим е. А боли.
Дълбоката душа е също страхлива,
озъбва се, по-скоро отваря широко устите си
и вика, чупи, крещи!
Но:
небето си е все същото –
онова над света ни.

Философия

Нямало ли е кал преди човека?

Ако е имало по –рано,

добре че някой друг Бог не е бил толкова досетлив.

А после какво –оцветена тъмнина,

пръсти, които се разтварят повече

в длани, които убиват по –добре,

с  крака, които винаги ще бъркат посоките.

Въпрос, а след него Бог.

Имената за действителност

Добре де, ето хванах люлки,

така ви е удобно –във движение,

познавам ви,

прочетох ви,

говорих си –защо ли ви помествам умалително..

Неточно е! –Назад - за дълго –застояли сте ;

напред - познавам всяко бъдеще.

Не претендирам, нямам нови начини

да съм зачената със времеви придържници;

в движението остава изход,

който не задейства крайници. 

Спри

Между животите има разлика – не съм го написала аз,

нито някой преди мен –няма да отброяваме по степени:

първи,шести, десети. При последната истина няма разлики.

На теб ставало ли ти е тясно? –при мен по- тясно не може,

не бива,

не искат да се разтеглят стените – не са четири и с ъгли.

Ръцете ми не забиват нокти,

плачът ми не сълзи,

бъдещето ми е без спомени.

Изтънявам.

Аз съм свита,

сгънала съм света си на малки формички,

толкова ниски, че свят почти няма –

ситни тревата, пак е зелена; прави пътеки..

Спри!

Релеф

Преживях срам –и виках доброто: не с ,,ела’’ и с ,,моля те’’,

а с дъното на погледа – (очно дъно не звучи поетично).

Една сълза капна по сърцето ми, след нея още няколко

го намокриха,за да не тупти с обичаен ритъм: така е вече друго;

ще се закрепи на края, ще увисне и ще падне. Къде?-

не е в дъното както се пише. И аз не зная къде..

Дано разтегливото око на времето го поеме в себе си....

Пишещо-разбиращи

Отново и отново –това за обяснение,

за предварително прочитане,

за памет без да има спомени.

Спирка с некролози –документална, пълна и двуцветна.

Информативна.

Глупава!

И всички пишещи или пишещо-  надвикващи,

не е ли време да почакате да дойде –

ще имате компания, ще разбирате.

И ще напишете мемоари!

Тогава без да имам спомени и без да съм прочела,

ще отлепя сама лицата, които гледат през своята памет!  

Пазители

Небето увисва над земята;

онези под  нея не го виждат

колко е дълбоко.

А днес е ниско сякаш някакви пръсти

са го пуснали. Пуснали ли са го?

Мълчат. С чуждата тишина под земята.

Една птица приплясква,

аз,

две кучета (с мен)

и малко катерици. Ние придържаме

малкото увиснало небе

да не би да замълчи и то с непозната тишина.

Родина

Родината ни пише нова библия,

диктуват й разбира се, за да не обърква думите

в годишните отчетни листове

напролет все така зелени.

България  падна от  върха си:

прекрасно виждам  днес  смъртта й –

погребана под много влажни погледи

и под  сменени принципи.

Вероятно пиша за пръстта и мравките,

за мястото където хора няма;

поезията оставя  примеси от вяра

и от внезапно  млъкване.

Така го могат само мъртвите,

които вече не са себе си. Напролет с новите кокичета

чертаят бялото в душите ни.

Навярно всеки прави изби в сърцето си: все още българско.

Родината е яма за мечтите, е някак тъмна липса във ума ни:

в България видовете все се бъркат

подгонени от нови демони.

Хора в анфас

Недогледани, зачервени; такива са хората –

и със бузи, и с лакти опънати, се стараят

 да са прилични: със усти не според системата две,

със крака и  с ръце –о, замахват!  Със началното, първо движение,

те поставят прогрес...А след него вече познаваме зачервени и тъжни

лица, сякаш сложени –чужди, нарочно: не говорят, а мърдат усти.

Нещо сбърках, ,,извинявам се’’ –казвам и се поклащам напред;

и през всичките тези стремежи не разбирам какво е прогрес.

Оранжеви цветове

Огромна нощ – вечер и после  нещо ще свърши;

и ще започне деня.

Ще сънуваш отново летата, през които мина на пръсти;

колко глупаво –всеки пръст познава сезоните,

значи лъжеш дори и в съня си. Наново започвам -

огромна нощ и няма ден за този,

който дава нищо: ще сънува безкрая на дните си

със затворени вечно клепачи.

Във прозореца заспива деня ми –уж е мой,

но елате по - близо.

Искам с пръстите, с моите длани да

надвеся света си: разтеглив е, макар да полепва

по денят нощен и дневен;

и със страх и мъка в очите си,

да ви каже, че  не издържа...

Преглед под лупа

Понеже все не мога да оформя в душата  

всяка смърт какво е;

и нетипично се оглеждам

дали зад мене някой ще проплаче,

че има по-добра вселена.

Но няма хора тук;

окото ми  наново се завърта

и очертава празен кръг  през дните;

изследва с малка лупа времето,

побира го в клепача си, в кръга си,

а след това поглежда във душата ми

и уморено се затваря!

Създателка

Тъмно розови – сякаш се срамува

с ръцете си да наниже пръстчета,

които да потропват в паузи.

Устата ти е джоб за думи;

те мърдат и наместват с лакти

събираните вечер хълцания

като предпазен, тъжен изговор.

Системата е бройна , със прегради;

охлузена и напластена;

със зачервени от света потрепвания

една жена създава обич!

Раздвоение

Тласък, а след това извивки  –

това на кратко е живота.

А иначе се разпростира в улеи,

които пълнят по една вселена.

Когато придобие своя пролет,

ще ги предпази от увяхване;

 ще си направи от душата цвете,

за да запълни с въздух празнотата.

На кратко, всичко е подобно –

на моето и вашето:

навярно има още незапълнени –

вселени в тесни улеи, поувехнали

от многото погрешни запознанства

между цветя и тичинки.

С игла или с карфица?

Светът ни се стеснява без да е вселена;

наподобява нещо като епизоди,

които сричат наизуст края,

но не признават малкото в обема.

С игла или с карфица –

колебанието е все пак  ниско,

когато е с качулка от панели.

Усърдно се забиват мисли

в скованите от късно лягане съзнания.

С игла: нека бъде нежен,

звукът  на липса от вселена –

светът ни вече диша с диафрагми,

които не стесняват кости!

Подарък

Не ходете на гробища, защото са празни.

Дaлтонист си като погледнеш във себе си: сиво и черно;

носиш си гроба през дните,

а във нощите с него заспиваш.

Намерих ви място в празното гробище:

сложете си костите и се настанете;

нека удобно затракат годините,

а след тях да сълзят часовете.

Не е удобно: искаш си гроба за вкъщи:

ето, поднасям го, твой е вече,

не носи във ръцете си свещи!

Спасение в илюзия

И няма минало в едно число –

това е за подгряване на дланите;

когато вече нямат мишници,

които да донасят тежести.

Изглеждат  някак си олекнали

под многото финали със освиркване.

Добре си спомням колко бях напъпила

по цветовете без да знам цвета им –

на пролетните рано нежни стръкове,

които бяха от пръстта кафяви.

Сега не зная как да преброя ръцете си –

и всички пръсти с кални нокти;

увеличавам всеки път числото им,

за да останат вечно топли.

Бъдеще в отпуска

За звездите вече писаха: че били падащи, а може и паднали.
Как да опишем обаче дните си –спънати, без да ги мерим с небесни везни.
Чела съм ,може би, в някоя приказка, че да си себе си е въпрос на късмет:
краят се знае - винаги весел,
но при нас е условен: времето, в правилни кръгове животът чертае
и денят се превръща в копнеж.
Спирам се, спъната : не гледам нагоре,
няма звезди –
нека отложим и този път мярата,
за да бъдем за кратко с късмет.
Бъдеще в отпуска:
вече се знае: да си друг зависи от теб!

Сладка импровизация

 От любовта не остават скелети;

тя е там, където костта се разтваря и пониква трева.

И така не става - цветовете не стигат и в дъгите си плачат:

да направят отново любов: малко мастилена в края,

но в началото винаги бяла.

Отново е грешка - тя и без цвят се усеща

 и да оставя следи.

Метаморфози

Намества се,

вероятно ( както усещам) удобно във душата ми:

презрение. А съм будна..

Разтяга се,

прозява се, но не заспива.

На топло е:

направило е дом за живите,

които мислят себе си за първи.

По библията накацат приказки,

но кой ли вижда напролет щъркели?

Детето проговаря с думите на възрастен,

избягал от дома на първите..

Ненавременен

Той създава безкрайна самота.

А какво  мисли този,

който желае повече:

,,за последно съм луд,

но съм себе си’’.

Ето, спомням си,

тук имаше смях и

ето те теб –

ненавременен, а със устни –

и двете напълно излишни.

,,Тези признания,

толкова   листове

и така еднократни!’’ –това казах.

Тъгата е наша-

тази вечна зависимост

от нечия собственост.

Времето, порива, думите –

бяха мои , но вече са другаде.

Пристигане

Една врата е широко отворена

и през нея преминава вятър.

Е, и всичко останало.

Все пак е общо.

В миналото –

мъртвите.

Кажете, че само то ви липсва.

Животът е разпилян от себе си

и няма нужда от ново минало.

Едва когато усети смисъла,

ще се зачеркне с удивителни.

,,Не искахме да си идем’’:

това ще кажете

и нищо няма вече да ви липсва.

Плач

Единствено мъртвият не плаче.

От главата ми слизат изводи

и  облизват тъмни размисли:

на заспиване,

след събуждане,

светът е самотен.

Уж замислени

или пък вкиснати

по сърцето ми лазят думите.

Коленичила между мъртвите

ще заплача  за неродените.

Тихо щастие

...в сивата мъгла на утрото забелязаха, че ме няма.

Така се обича най – силно

си помислих..

,,С много любов от татко’’ –

кратките биографии са сантиментални.

Мои роднини,  далечно застинали,

моля ви пак се върнете –

всичките склуптори дават ръцете,

но при мен е вечно студено!

Ето крачка и вече сме заедно,

а е зима според сезоните –

според мен е тихото щастие.

Сигурна съм в малкото спомени,

които пишат кратки биографии.

...небето пак проплаква за света си

и впрочем няма нищо страшно

ако сега животът свърши.

Сашо през ноември

Упражнение на паметта,

това ми казваш вечер,

на заспиване.

Нощта проблясва и със тъмното

заравя черни световете;

изхабените пръсти докосват наплъстено и сънено минало –

от устата му падат езиците;

уморено разстилат червени,

вече в цвят своите макове.

Едва когато всичко свърши,

 незапомнено име прошепвам –

Бог е сънен

 и го събудихме!

Крака на костенурка

                              ,,Той бе предрекъл, че ще сваля робата, ще се влюбя, ще пиша тъпи  книги...’’

 

 

  Писането е инат, мисъл и малко талант. Не трябва да си бил тибетски монах в Индия, за да опредметиш сложното в книга. При Николай Гроздински нещата са обърнати: ръкополжен е за монах , без да успее да улови неуловимото. Успял е да събере нахвърляни лични записки от престоя му в Дарамсала без да ги сглоби смислово и да ги завърши в книгата ,,Крака на костенурка’’ ... Разбира се, различните подходи към наратива само обогатяват словесната писмена изява, но убедена съм , не бива да се надхвърля експерименталното, защото по този начин литературата се превръща в нещо друго, в което смисъл липсва. Цитирам: ,,Кой бях аз сега? Какво е бъдещето?;предопределеното бъдеще, втъкано в настоящето?; Никой не разбира откъде се явява мотива за заличаване на миналото’’. Това са само начални въпроси, които се разширяват обемно в цялата книга, за да увеличат страниците й, без да изискват сюжетна свързаност и разказваческо умение , потвърждавайки своята архаичност в презадаването си. Авторът обобщава първите месеци в Индия като ,,безлични’’. Това интересно сравнение оставям за анализ от читателската публика, разчитайки на нейната подготвеност. Все пак да продължим; има още много страници до края на книгата и с костенурски крачки бавно ще я дочетем. И така, през първите месеци  Дарамсала не представлява инетерс както за младия Николай, така и за неговите ,,колеги’’ монаси, засичащи се из улиците на града. Лично на мен изпълнените с тибетска  терминология сраници бяха любопитни, но щях да съм напълно удовлетворена ако имаха адекватен превод - да кажем на български език. По този начин книгата можеше да се възприеме като мини речник от тибетски на български например.  

  В търсене на своята идентичност в Индия, авторът е  ,,от онези хора, които са над такива неща като храната или бъдещето, или смъртта’’. Забележка: не се категоризират думите живот,смърт и тн. Камо ли да се обобщават в ,,неща’’! . Иначе, според Н.Г. да пътуваш на покрива на индийски обществен автобус е метафизично преживяване , чиято онтологичност и на мен се прииска да усетя. Хаотичните размисли за смисъла и безсмислието преливат от една глава в друга, в неуспеха си да подчинят читателя,;да го накарат да съпреживее част от историята. ,,Не беше ли животът тайна, първичен код, който чака да бъде разшифрован? Нямаше ли някаква по- висша истина, обясняваща всичко, някаква абсолютна истина? Бях убеден, че такава истина съществува, макар и да не проумявах естеството й ’’. Въпросите продължават да задават и да оформят рамката на книгата: задаващата книга или откъси от един днвеник ,или нещо подобно, но твърде несериозно за мъж, смятащ се за писател. Или за музикант. Има и още:,, Бях отраснал в комунистическо утопично общество, чието преклонение пред мумии си съперничеше с некромантическия фанатизъм на древните египтяни, и имах съвсем бегла представа за световните религии..’’. Отново неуспешно изявен опит за писателска ирония, който не само, че не разсмива читателя, но и утвърждава усещането за алогичност и разхвърляност на авторовите разсъждения.

   Един монах шега. Похвално е, че Николай свободно общува на тибетски, че чете метафизични текстове, че е експериментатор в търсенето на себе си и тн. И все пак ,,монашеската му субстанция’’ (както сам описва новопридобития си релегиозен сан) по никаъв начин не претендира за сериозност и отговорност. ,,Да станеш монах е един от начините да се справиш с фундаменталния парадокс на живота’’. Ще се радвам господин Гроздински да обясни по-подробно на уважаемия читател кой според него е фундаменталният парадокс? Нека си довърши изречението, защото така единствено разсмива и предизвиква критични рецензии! Да се върнем към неудобството на замонашаването според Н.Г. -,,замонашаването породи известни усложнения като влудяващи ерекции, поддържане на новоизградена идентичност, сдобиване с ново име и повтарящи се сънища, в които свирех на пиано и целувах стари гаджета...Наред с това ти е дадена свободата да седиш и да наблюдаваш как се развива света през следващите няколко милиона години’’. Парадоксално е  как личната авторова идентичност е сменена (или новоизградена) и в същото време успява да надскочи ,,нещата живот и смърт’’ , съзирайки бъдеще отвъд времето и пространството. Тук не е мястото да обяснявам значението на думата идентичност. А и не искам да натоварвам текста си терминологично обяснително. Натоварвам го цитатно, но е неизбежно : ,,...дори се съмнявах в самата предпоставка за установяването на каквато и да е монашеска традиция..; всъщност никак на харесвах молитвите; ,,непочтителното ми отношение към темите на дебатите скоро ме нареди сред най-неинтелигентните ученици’’. Смятам горецитираните примери относно разсъжденията на един блъгарски монах в Индия за достатъчни.

   Защо Индия? Според Николай Грозни, за да ,, открия къде се корени субектно-обектния дуализъм, да видя как егото рита’’. Пожелавам на всеки това сложно откритие. Твърде вероятно е да решим и ние, читателите, да си спретнем една екскурзия до Дарамсала, а защо не и да наметнем тежката монашеска роба. Като първа стъпка препоръчвам на всеки ентусиаст вместо книгата ,, Крака на костенурка’’ да си закупи атлас ,, Аз обичам Индия’’, за да придобие предварителни начални знания.

  Нека продължим да се вглеждаме в текста бавно, по костенурски. Опитвам се да се абстрахирам от несвързаните логически изречения и да вникна в смисъла на книгата, да усетя историята на Николай Грозни; един разказ за духовното пътуване на автора в търсене на своята загубена идентичност, в променената идентичност. Звучи ми прекалено захаросано, прекалено безцветно. Всъщност опитът му за споделяне на историйки с читателя е неуспешен, защото е безцветен. И това не е упрек, нито пък критика. Това е съвет.

  Реших да не следвам характерната си последователност в писането. Авторът може да я приеме като форма на съпричастие към текста му: един надтекстов прочит, (признавам труден поради липсата на увлекателно разказване) който освен, че  изказва читателско мнение, но и категорично апелира към расмисъл за това какво е литература и нужно ли е тя да бъде осквернявана с ненужни книги и заличавана от самообявили се автори!

 

Вечер

След сянката ми друга сянка има,

която не познава моите движения,

но ме преследва.

Обръщам се,

а тя се скрива: както в неясни,

тъмни вечери.

А ден е в София, малко заглъхнала

от многото напразни сутрини:

все светли, в своето раждане!

От себе си вадя и мозъци.
 
Със тях  прегръщам думата усещане,

на чието рамо виждам белези!

След сянката ми друга сянка има,

която ляга тъмно върху първата:

не се захласва от случайно счупване,

защото има свое минало.

 Обръщам се и друга сянка има...

и тя е моята.

 

 

 

Сюжетен опит

И същата тази сутрин се ражда наново историята

за една спирка от време, по която накацали спомени

погребват своята памет – очернени.

И малко дъжд за допълнение се спуска със завесата си;

изчезва бързо в своите локви и нашепва,

че този свят е недоизмислен.

Омръзна ми от разкрасяване и всъщност,

в недокоснатата част на словото

се заражда вълнение!

Във живота и във късното лазене

всеки опит създава сюжет.

Дъждът се връща и от себе си отдава капки в моите спомени.

Така, безпаметно,

на кръгове, на кръгове

умът записва в допълнение:

няма плач от окото роден!

Букети, а не дървета

Изкуството за човека

рисува букети, а не дървета.

Прочетох го, разбира се.

Сега е малко тъжно да обсъждаме

разцъфват ли в краката сутрин макове;

каква любов се ражда по листата им,

а след това отлепва всяко поотделно.

Букетите са само повод,

по който лазят бавно думите:

гласът ми няма инструментът лира,

с която да опише нежни кръгове.

Умът си прави аналогии с времето,

за да го видим пак невинен.

Преповтаряне

Една любов, едва родена,

рождената си дата срича в огледалото;

подрежда думите, но пак накрая

не знае как да изразява себе си.

Животът свърши във деня си –

така е правилно да се оглеждаш;

и този път да пренапишеш:

няма любов родена с думи!

Дъждът вали, както по принцип

и прави фигури във своите локви:

една любов,

наново се оглежда във отражения..

Животът сякаш не очаква

последствия от твоята илюзия:

едва дочакал своя изгрев,

се промъква,

за да завърши в огледало.

Раздвоение

От двете ми страни:

 шум –

от всички есени,

дори и есенни.

Отвсякъде събирам себе си –

на части:

кръщавам се наново,

набързо...

Денят е мрачен от много есени,

тежи..от тежести;

От двете половини във главата си

събирам името,

което да изкажа без да сбъркам.

Сантиментално по детски

От прозореца се вижда минало;
една градина се заражда пред очите ти
и без да описвам цветовете
по нея бяга в цветове дете.
Макар че, тичайки, не знае
очите ми защо го връщат в световете,
едно дете прибавя есен
в нюансите
си тихо, на заспиване.
Обичаш ли да правиш стъпки,
по които да минаваш през прозореца..
въпрос ли е или замяна с времето:
вървиш и вдишваш цветовете.

Игра

В ръката ми – цветя за честване,

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете й,

и двете скръстени, сега показват

ново прераждане.

Спокойни са  – и със пречистване,

сега са с погледи,

но не към мене –

а уж не трябва да вдигам в жестове...

ръцете им потрепват глухо и правят поздрави.

Навярно скъпи.

Какво ни свързва? –

възможно е

да пиша стихове

за мъртвите.

И този път -почти насилствено

накацат по стените ни;

сборът е черен

и със крилата им

закрива  в страници

части от мозъка.

Вечер е,

и пак е есенна;

нека не стигаме в клиширани краища...

Краят, без името

и без лицето си,

стои прегърбено и чака отвъдно.

Това е приказка и  нека вечер

да има отлитане:

сборът е черен

и със крилата им

разкрива в тъмното бели вселени.

 

Повторение

Омръзна ми да гледам профили,

по които липсва смисъла.

Повтарям се:

ще бъде хубаво

да има нещо повече от времето!

Разбира се стихът е предговор

по договаряне

и се тревожи в самотата си.

Сега да минем покрай

всеки, надянал  своя профил

вместо себе си;

и този път ще съм  безвременна,

за да не мога да се върна.

Неопределена обич

Омръзват думите

и не започват

наново своето ухажване.

Светлината се пречупва в края,

едва достигнала очите й –неосветени!

Петна по слънцето са думите

и не догарят вече в залеза;

докосват се и пак разплакват

познатите си пръсти –

сантиментално!

Очите й задържат

загубеното през годините –

плачът отеква във стените си,

неопознали свое утро.

Обич

Денят се свива в обич

и прегръща

от умиление часовете си.

Едно поле със цвят от лятото

разстила своя смисъл и замлъква ;

застинало в дъха

сега е без листата си,

без времето

и може да не пада от сезоните.

И там ръцете им разтягат края,

за да отрежат от тъгата.

Разсейвам се от нюансиране –

такъв е и от части спомена:

едно окапване в полето,

което не познава датите.

Ретроспекция

Запретвам рокличката
и съблазнявам.
Така ли казах? -
харесвам думата и давам поводи
на вятъра
да отпочине този път от себе си.

Това е твърде ясно за живота
красиво да помахва с термини:
една условност всеки път да сричаме
на каменните бюстове в сърцата си.
Разбира се да бъдем равни
пред олтар на думите
е нещо като ерес за изкуството.
Един въпрос ни принизява
долу с времето:
защо не сме научени да свикваме
макар да сме успели да не сричаме.

Изповед

Натъжавам се от детство

все пак весело ;

от родители – твърде далече,

от повърхности –

доста заоблени.

И от обич –  константна.

За утеха не мога

да сгъна на всемира

за кратко  аз времето:

тази грижа неспирна в живота ни

за кого следва ново причастие.

Несъответствие има във всеки,

който прави от минало гоблени

и живее във чужди вселени

все така отделени от бащинство,

на което липсва зачеване.

Бъдеще

Въздухът ще захладнее,

ще накъса с ножиците си

хаоса и ще утихне -

безмълвен и тъжен.

И ето:

дъждът захваща първите си щрихи

да търси смисъл и под локвите;

пресъхват с белези, но не долавят

дъждовно ехо в своите спомени.

Известното ще преразказва

накъсан хаос  по двете граници.

 И ще завърши  в преповтаряне.

Въздухът сега утихва

уморен от рецитиране.

Но пак пренася ехото от локвите:

,,черното гърло на времето

не се лекува с поздрави’’.

Невъзможност

Сълзата сплъстява някакъв смисъл:
дори и уморена от преливане
изчаква по –красиви изгреви.
Животът не се побира в думите:
стои отзад,
почти долепва устните си в края
и бяга.. да
търси невъзможен изгрев.
Изчакване и след това сълзите
наново молят своя смисъл
да има всяка сутрин слънце,
което да залязва без надбягване.